Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Да?

— Той е правел кутиите, защото се е чувствал самотен. Не е имал кого да обича и е създавал кутиите, за да обича тях и хората да знаят, че е съществувал, а и защото птиците са свободни и кутиите са им нещо като скривалища, където те да се чувстват в безопасност. Корнел е искал да бъде свободен и да е в безопасност. Кутиите са за него, така че той да бъде като птица.

Момичето сяда.

Зашеметен съм от отговора му. Ето едно десетгодишно дете, което разбира напълно Джоузеф Корнел. И екскурзоводката, и класът не знаят как да реагират на такъв отговор, но учителката, която явно е свикнала с момичето, казва:

— Благодаря ти, Алба, много проникновено.

Момичето се обръща и се усмихва признателно на учителката, а аз виждам лицето му, виждам дъщеря си. Стоя в съседната зала, затова правя няколко крачки, за да разгледам момичето, да го видя, то също ме вижда и скача с грейнало лице, събаря малкия сгъваем стол, и още преди да съм се усетил, Алба е в обятията ми и аз я притискам до себе си, падам на колене, а тя повтаря отново и отново:

— Татко!

Всички ни гледат със зяпнали уста. Учителката идва бързо при нас. Казва:

— Кой е този човек, Алба? Кой сте вие, уважаеми господине?

— Аз съм Хенри Детамбъл, бащата на Алба.

— Това е моят татко!

Учителката още малко, и ще закърши ръце.

— Господине, бащата на Алба е мъртъв.

Аз мълча като онемял. Но Алба като достойна моя дъщеря взима нещата в свои ръце.

— Той е мъртъв — обяснява тя на учителката. — Но не постоянно мъртъв.

Аз се поокопитвам.

— Трудно е за обяснение…

— Той е ХИЧ — вметва Алба. — Като мен.

Учителката явно я разбира, макар че лично на мен думата не ми говори нищо. Тя пребледнява под грима, но не е враждебно настроена. Алба ме стиска за ръката. Сякаш ме подканя — кажи нещо, де.

— О, госпожо…

— Купър.

— Дали ще бъде възможно, госпожо Купър, ние с Алба да поговорим тук няколко минути? Не се виждаме често.

— Ами… просто… сега сме на посещение в галерията… групата, не мога да ви разреша просто да отведете детето, а и откъде да съм сигурна, че наистина сте господин Детамбъл…

— Хайде да се обадим на мама — предлага Алба.

Изтичва при училищната си чанта и измъква отвътре клетъчен телефон. Натиска един от бутоните, аз чувам как телефонът звъни и бързо си давам сметка, че тук има доста възможности. Някой вдига в другия край на линията и Алба казва:

— Мамо!… Аз съм в Художествения институт. Не, добре съм… мамо, татко е тук! Кажи на госпожа Купър, че това наистина е татко, чу ли!… Добре, чао!

Тя ми връчва телефона. Колебая се, съсредоточавам се.

— Клер! — Чува се как тя си поема рязко въздух. — Клер!

— Хенри! О, боже, не мога да повярвам. Ела си вкъщи.

— Ще се опитам…

— Откъде идваш?

— От 2001 година. Точно преди да се роди Алба.

Усмихвам се на дъщеря си. Тя се е облегнала на мен и ме държи за ръката.

— Дали да не дойда аз?

— Ще стане по-бързо. Слушай, не можеш ли да кажеш на тази учителка, че наистина съм аз?

— Мога, разбира се… къде ще бъдеш?

— При лъвовете. Ела възможно най-бързо, Клер. Няма да съм тук още дълго.

— Обичам те.

— Обичам те, Клер.

Колебая се, после подавам телефона на госпожа Купър. Двете с Клер провеждат кратък разговор, по време на който Клер успява някак да я убеди да разреши да заведа Алба пред входа на музея, където ще дойде и Клер. Благодаря на госпожа Купър, която въпреки странните обстоятелства се държи доста мило, и хванати за ръце, ние с Алба излизаме от Мортъновото крило и по витата стълба отиваме в залите с китайска керамика. Умът ми работи трескаво. Какво да питам най-напред?

Алба казва:

— Благодаря ти за видеозаписите. Мама ми ги подари за рождения ден. — Какви видеозаписи? — Вече усвоих секретните ключалки. Сега съм се заела с бравите с дистанционно отключване.

Ключалки. Алба се учи да разбива ключалки.

— Браво на теб. Не се отказвай. Я ми кажи, Алба!

— Да, татко?

— Какво е това ХИЧ ?

— Хроно-изместен човек.

Сядаме на пейка пред порцеланов дракон от времето на династията Тан. Алба е с лице към мен, отпуснала е ръце върху скута си. Същинско мое копие е, когато бях на десет години. Направо не мога да повярвам. Алба още не се е родила, а ето че седи пред мен като разтворена пъпка. Навеждам се, за да съм на едно равнище с нея.

— Знаеш ли, това е първият път, когато те виждам.

Алба се смее.

— Приятно ми е.

Не съм виждал дете, което да се владее в по-голяма степен от нея. Оглеждам я внимателно: къде в това момиче е Клер?