Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Аз въздишам и се обръщам по гръб. Бебето се размърдва. Сигурно спи. Хенри отново се заема да разлиства Оксфордския речник на английския език.

— Амулет. Анапест. Балимез. Бацил. Господи, само какви неща включват напоследък в справочниците.

Той плъзга длан под нощницата ми, прокарва я бавно по издутия ми корем. Бебето рита силно точно където е ръката му, Хенри трепва и ме гледа изумен. Дланите му изследват, намират пътя си в познатия и непознатия терен.

— Колко Детамбъловци можеш да сместиш тук?

— О, има място за още един.

— Алба — проронва тихо Хенри.

— Бял град. Непревземаема крепост на бял хълм.

— Ще й хареса.

Хенри ми смъква бельото. Мята го далеч от леглото и ме гледа.

— Внимателно… — казвам му.

— Много внимателно — съгласява се той, докато се съблича.

Чувствам се огромна, като континент насред море от възглавници и завивки. Хенри се надвесва над мен изотзад, приближава се като изследовател, който очертава с език картата на кожата ми.

— Бавно, бавно…

Уплашена съм.

— Песен, която трубадурите пеят призори — нашепва Хенри, докато прониква в мен.

— На своите любими — отвръщам аз.

Очите ми са затворени и чувам Хенри, сякаш е в съседната стая:

— Ето така… — И после: — Да. Да.

Сряда, 16 ноември 2011 година

(Хенри е на 38 години, Клер — на 40)

Хенри : Намирам се в бъдещето, в залите на сюрреалистите в Чикагския художествен институт. Не съм облечен съвсем безупречно, единственото, което успях да сложа върху себе си, беше черното зимно яке, което взех от гардероба, и панталона, който намерих в шкафчето на охраната. Успях все пак да открия и обувки, които винаги ми създават най-големи затруднения. Затова ще се наложи да задигна нечий портфейл, за да си купя от магазинчето на музея тениска, да обядвам, да поразгледам картините й после да се изнеса от сградата и да поема из света на магазините и хотелските стаи. Нямам представа къде точно във времето съм. Не много далеч: дрехите и прическите са почти същите, както през 2001 година. Развълнуван съм от това кратко пътуване и същевременно съм разтревожен, защото в настоящето ми Клер ще роди всеки момент Алба и аз държа на всяка цена да присъствам, от друга страна обаче пътешествието напред в бъдещето е изключително любопитно. Чувствам се силен, наистина ми е хубаво, усещам, че присъствам. Затова стоя притихнал в тъмна зала, запълнена с осветени от прожектори кутии на Джоузеф Корнел 122 122 Джоузеф Корнел (1903–1972), американски скулптор, силно повлиян от сюрреализма. — Б.пр. , и наблюдавам групата ученици, които вървят след екскурзоводката заедно със сгъваемите столове и покорно ги разтварят, когато тя им каже да седнат.

Взирам се в групата. Както би могло да се очаква, екскурзоводката е добре поддържана жена към петдесетте с невъзможно руса коса и изопнато лице. Учителката, весела млада жена със синкаво червило, стои зад рояка ученици, готова да ги усмири, ако се разпалуват. Вниманието ми е привлечено именно от учениците. Всички са на около десет години, вероятно в пети клас. Училището явно е католическо: всички са облечени еднакво, зелени карирани рокли за момичетата и морскосини куртки за момчетата. Всички внимават и са любезни, макар и да не са въодушевени. Лоша работа, лично аз съм на мнение, че Корнел не е много подходящ за деца. Екскурзоводката, изглежда, ги възприема като по-малки, отколкото са, защото им говори като на невръстни деца. На последната редица има едно момиченце, което очевидно проявява по-голям интерес от останалите. То е с дълга черна къдрава коса и пауновосиня рокля, с която се откроява сред групата. Всеки път, когато екскурзоводката задава въпрос, момиченцето вдига ръка, но екскурзоводката никога не посочва него. Виждам, че на момичето вече му е дотегнало от това.

Екскурзоводката обяснява за кутиите от поредицата „Волиера“ на Корнел. Всички кутии са от тъмно дърво, отвътре са съвсем бели, с поставка и дупки, каквито има по къщичките за птици, в някои се виждат и снимки на самите птици. Тези кутии са сред най-крайните и сурови творби на Корнел, в тях ги няма приумиците от „Сапунени мехури“ и романтичното настроение на кутиите от поредицата „Хотелът“.

— Защо според вас господин Корнел е направил тези кутии?

Екскурзоводката оглежда бодро децата и чака отговор, без да обръща внимание на пауновосиньото момиче, което размахва ръка, сякаш страда от болестта на свети Вит 123 123 Болестта на свети Вит, или хореята, е заболяване на централната нервна система, при което се правят несъгласувани движения на лицето и крайниците. — Б.пр. . Едно момче отпред заявява, че художникът сигурно е обичал птици. Това вече му идва много на момичето. То се изправя, без да сваля ръка. Екскурзоводката казва от немай-къде.