Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Сядам пред статива с молив в ръката и лист бяла хартия отпред. Не идва нищо. Затварям очи и единственото, което ми хрумва, е червено. Затова вземам тубичка акварелна боя, тъмночервен кадмий, и дебела като парцал четка, напълвам едно бурканче с вода и се заемам да покривам листа хартия с червено. То лъщи. Хартията натежава от водата и докато съхне, потъмнява. Гледам я как изсъхва. Мирише на гума арабика. В средата на листа рисувам с черен туш съвсем малко сърце, но не смешните сърца като на Свети Валентин, а вярно като анатомия сърце, мъничко, с формата на кукла, а после и вени, тънки пътни карти на вени, които стигат чак до краищата на хартията и държат сърчицето впримчено като муха в паяжина. „Виж, има пулс.“

Свечерило се е. Изпразвам бурканчето с вода и мия четката. Заключвам ателието, прекосявам двора и влизам през задната врата. Хенри прави сос за спагети. Когато влизам, вдига поглед.

— По-добре ли си? — пита ме.

— По-добре съм — уверявам него и себе си.

Сряда, 27 септември 2000 година

(Клер е на 29 години)

Клер : То лежи на леглото. Има кръв, но не е толкова много. То лежи по гръб, опитва се да диша, мъничкият му гръден кош трепери, но е прекалено рано, то се гърчи и от пъпната връв в ритъм с биенето на сърцето струи кръв. Заставам на колене до леглото и го вдигам, вдигам мъничкото си момченце, а то се мята като току-що уловена рибка, която се дави във въздуха. Държа го много нежно, но то не знае, че съм тук и го държа, хлъзгаво е и кожата му е почти въображаема, а очите му са затворени и на мен ми се иска неистово да му направя дишане уста в уста, да повикам „Бърза помощ“ и „О, не си отивай, докато не те види Хенри!“, но от устата му заедно с въздуха излиза и течност — мъничко морско същество, което диша вода, — после то отваря широко уста и аз виждам направо през него, и ръцете ми са празни, и него го няма, няма го.

Не знам откога, минава време. Стоя на колене. И както стоя на колене, се моля. „Мили боже. Мили боже. Мили боже.“ Бебето се размърдва в утробата ми. „Кротувай. Скрий се.“

Събуждам се в болницата. Хенри е там. Бебето е мъртво.

Четвъртък, 28 декември 2000 година

(Хенри е на 33 и на 37 години, Клер — на 29)

Хенри : Стоя в спалнята у нас, в бъдещето. Нощ е, но от лунната светлина стаята изглежда сюрреалистична, с откроена едноцветност. Ушите ми пищят, както често в бъдещето. Поглеждам Клер и себе си, които спят. Имам чувството, че съм мъртъв. Спя, свит на кълбо, с колене, долепени до гърдите, омотан в одеяла, с леко отворена уста. Иска ми се да докосна себе си. Иска ми се да прегърна своето Аз, да се погледна в очите. Но няма да стане по този начин — стоя така доста време, напрегнато вторачен в спящото си бъдещо Аз. Накрая отивам тихо откъм страната, където спи Клер, заставам на колене. Точно като в настоящето е. Налагам си да забравя другото тяло на леглото, да насоча цялото си внимание към Клер.

Тя се размърдва, очите й се отварят. Не е сигурна къде сме. Аз също.

Плисва ме неудържимо желание, копнеж да бъда свързан с Клер възможно най-силно, да бъда тук, сега. Целувам я съвсем леко, целувам я дълго, без да мисля за нищо. Тя е пияна от съня, вдига ръка към лицето ми и когато ме усеща такъв плътен, се събужда повече. Сега вече присъства, прокарва длан надолу по ръката ми, милувка. Махам внимателно и бавно чаршафа от нея, за да не събудя другото си Аз, което Клер все още не забелязва. Питам се дали това друго Аз е потънало в непробуден сън, от който не може да се отърси, но решавам да не проверявам. Лягам върху Клер, покривам я изцяло с тялото си. Иска ми се да направя така, че тя да не може да се извърне, но сега Клер всеки момент ще погледне настрани. Докато прониквам в нея, ме поглежда и на мен ми се струва, че не съществувам, след миг обаче тя се извръща и ме вижда. Надава вик, но не силен, и пак се извръща към мен, както съм над нея, вътре в нея. После Клер си спомня, приема го, „доста странно си е, но какво пък“, и в този миг я обичам повече от всичко на света.

Понеделник, 12 февруари 2001 година

(Хенри е на 37 години, Клер — на 29)

Хенри : Цяла седмица Клер е в странно настроение. Разсеяна е. Сякаш вниманието й е приковано към нещо, което вижда само тя, сякаш получава някъде дълбоко в себе си Божии откровения или се опитва да разчете наум сателитни трансмисии на руски тайнопис. Когато я питам какво става, тя само се усмихва и вдига рамене. Това изобщо не й е в стила и аз съм разтревожен, но веднага се отказвам да подпитвам.