Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Какво се опита да направиш?

— Не мога да ти кажа. В настоящето дори не смятах да ти споменавам. Нямаше да ти хареса.

— Защо тогава си искал да го направиш?

Клер трепери на вятъра.

— Това беше единственият начин. Ти не искаше и да чуеш. Реших, че ако го направя, ще спрем да се караме.

Въздишам. Ще опитам отново, ако се налага, ще опитам и трети път.

— Защо се караме?

Клер ме гледа напрегнато и тревожно. Има хрема.

— Настинала ли си?

— Да. Защо се караме?

— Всичко започна, когато на прием в посолството жената на твоя посланик удари шамар на любовницата на моя министър-председател. Това се отрази на цената на овесените ядки, което доведе до голяма безработица и бунтове…

— Хенри.

— Да.

— Поне веднъж, поне веднъж ще престанеш ли да ми се подиграваш и ще отговориш ли на въпроса ми?

— Не мога.

Клер ме удря с все сила през лицето — явно не се е сдържала. Отстъпвам назад изненадан, доволен.

— Удари ме още веднъж.

Тя е объркана, клати глава.

— Моля те, Клер.

— Няма пък. Защо ме молиш да те ударя? Аз исках да те заболи.

— Аз пък искам да направиш така, че да ме заболи. Моля те.

Подлагам глава.

— Какво ти става?

— Всичко е ужасно, а аз не го усещам.

— Кое е ужасно? Какво става?

— Не питай.

Клер идва много близо до мен и ме хваща за ръката. Издърпва смешната синя ръкавица, допира дланта ми до устата си и ме захапва. Болката е непоносима. Клер ме пуска и аз си поглеждам ръката. Около ухапаното бавно, на мънички капки се стича кръв. Сигурно ще получа отравяне на кръвта, но сега не ми пука.

— Кажи ми.

Лицето й е на сантиметри от моето. Целувам я много грубо. Тя се дърпа. Пускам я и Клер ми обръща гръб.

— Не беше много приятно — казва ми едва чуто.

Какво ме прихваща! На петнайсет години Клер не е същият човек, който ме изтезава от месеци, който отказва да се примири и иска дете, като ни излага на риска на смъртта и на отчаянието и превръща любенето в бойно поле, осеяно с труповете на деца. Отпускам длани върху раменете й.

— Извинявай. Ужасно съжалявам, Клер, ти нямаш никаква вина.

Тя се обръща. Плаче, лицето й е подпухнало. Като по чудо откривам в джоба на якето хартиена кърпичка. Бърша лицето й, а тя взима кърпичката и се изсеква.

— Никога досега не си ме целувал.

О, не! Лицето ми сигурно е смешно, защото Клер прихва. Не мога да повярвам. Какъв малоумник съм.

— О, Клер. Просто… забрави за случилото се, чу ли? Заличи го. Това не е ставало никога. Ела насам. Направи две крачки, чу ли! Клер!

Тя пристъпва плахо към мен. Прегръщам я, гледам я. Очите й са зачервени, носът й е подпухнал, очевидно я мъчи ужасна хрема. Слагам длани върху ушите й и наклонявам главата й назад, после я целувам и се опитвам да й предам сърцето си — да го пази, в случай че го изгубя.

Петък, 9 юни 2000 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 36)

Клер : Цяла вечер Хенри е ужасно притихнал, разсеян и умислен. Докато вечеряхме, сякаш претърсваше наум въображаемо хранилище с надеждата да открие книга, която е чел примерно през 1942 година. Освен това дясната му ръка е превързана. След вечеря влезе в спалнята и легна така, че главата му да виси от долния край на леглото, а краката му да са на възглавницата ми. Отидох в ателието, измих калъпите и рамките, с които правя хартия, изпих си кафето, но не ми беше приятно, защото не проумявах какво мъчи Хенри. Накрая се връщам в къщата. Той пак си лежи в същото положение. На тъмно.

Лягам на пода. Докато се протягам, гърбът ми пука силно.

— Клер!

— Мммм?

— Помниш ли първия път, когато те целунах?

— Много ярко.

— Извинявай.

Хенри се претъркулва. Аз изгарям от любопитство.

— Защо беше толкова разстроен? Беше се опитал да направиш нещо, но не се беше получило и ми каза, че на мен няма да ми хареса. Какво?

— Как помниш всичко това?

— Аз съм пословичното слонче. Сега ще ми кажеш ли?

— Не.

— Ако се опитам да позная, ще ми кажеш ли?

— Вероятно не.

— Защо?

— Защото съм капнал от умора и тази вечер не искам да се караме.

И аз не искам да се караме. Харесва ми да си лежа тук на пода. Студено е, но пък си е устойчиво.

— Ходил си да си правиш вазектомия.

Хенри мълчи. Мълчи толкова дълго, че ми иде да сложа пред устата му огледалце, за да видя дали диша. Накрая:

— Откъде разбра?

— Не съм разбрала. Страхувах се да не е това. И сутринта видях, че си си записал час при лекаря.

— Изгорих листа.

— Видях отпечатъка върху листа отдолу.