Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Хенри стене.

— Добре, Шерлок. Спипа ме.

Продължаваме да лежим мирно и кротко в мрака.

— Не се отказвай.

— Да не се отказвам от какво?

— Направи си вазектомия. Щом толкова се налага.

Хенри се претъркулва още веднъж и ме гледа. Единственото, което виждам, е черната му глава на фона на черния таван.

— Не ми крещиш.

— Не. И аз вече не издържам. Предавам се. Ти печелиш, преставаме с опитите да имаме дете.

— Не бих го описал точно като победа. Просто ми се стори… нужно.

— Както и да е.

Хенри слиза от леглото и сяда при мен на пода.

— Благодаря ти.

— За нищо.

Той ме целува. Представям си мрачния ноемврийски ден през 1986 година, откъдето Хенри току-що е дошъл, вятъра, топлината на тялото му в студената овощна градина. След малко за пръв път от доста месеци се любим, без да се притесняваме за последиците.

Хенри е хванал настинката ми отпреди шестнайсет години. Четири седмици по-късно наистина си прави вазектомия, а аз установявам, че съм бременна за шести път.

Септември 2000 година

(Клер е на 29 години)

Клер : Сънувам, че слизам по стълбите към сутерена на баба Абшир. Върху лявата стена още личи дългата следа от сажди, останала от времето, когато онзи гарван влезе в комина, стъпалата са прашни, а перилата, за които се държа, оставят върху дланта ми сиви следи — слизам и влизам в помещението, където като малка ме беше страх и да надзърна. Вътре има широки рафтове с редици и редици буркани: домати и туршия, царевица и цвекло. Изглеждат балсамирани. В един от бурканите има мъничък зародиш на патица. Отварям го внимателно и изливам в ръката си течността заедно с патенцето. То отваря уста да си поеме въздух и повръща.

— Защо ме остави? — пита ме, когато може да говори. — Чаках те.

Сънувам, че двете с майка ми вървим по тиха улица в жилищен квартал и Саут Хейвън. Аз нося бебе. Докато вървим, бебето става все по-тежко и по-тежко, докато накрая едвам го удържам. Обръщам се към мама и й казвам, че не мога да го нося повече, тя го поема с лекота от мен и ние продължаваме нататък. Стигаме при една къща и по късата алея отиваме в задния двор. В двора има два екрана и прожектор за диапозитиви. По градинските столове са насядали хора, които гледат диапозитиви на дървета. Върху всеки екран има половин дърво. Едната половина е лято, другата — зима, те са едно и също дърво, но в различни годишни времена. Бебето се смее и пищи от радост.

Сънувам, че съм застанала на перона на метрото на спирка Седжуик и чакам влака за Кафявата линия. Нося два пазарски плика и след като се вглеждам, виждам, че вътре има опаковки солети и много мъничко мъртвородено бебе с червена коса, увито в найлон.

Сънувам, че съм у нас, в някогашната си стая. Късно през нощта е, стаята е осветена от мъждивата лампичка на аквариума. Внезапно виждам ужасена, че из стъкленицата плува и плува малка животинка, махам бързо капака и вадя с кепчето животинката, която се оказва лалугер с хриле.

— Извинявай — казвам му. — Забравих те.

Лалугерът само ме гледа с укор.

Сънувам, че се качвам по стълбите в „Полска чучулига“. Цялата покъщнина е изнесена, стаите са празни, из слънчевата светлина, която образува по дъбовия паркет златни езерца, се носи прах. Тръгвам по дългия коридор, като надзъртам в спалните, и стигам до моята стая, където сам-сама стои малка дървена люлка. Няма никакъв звук. Дострашава ме да погледна в люлката. На пода в мамината стая са намятани бели чаршафи. В краката ми се червенее капчица кръв, която докосва една гънка на чаршафа и докато я гледам, се разпростира и накрая целият под е покрит с кръв.

Събота, 23 септември 2000 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 37)

Клер : Живея под водата. Всичко изглежда бавно и далечно. Знам, че там, горе, има свят, озарен от слънце бърз свят, където времето тече като сух пясък в пясъчен часовник, но тук, долу, където съм, въздухът и звукът, и времето, и чувствата са мудни и тегави. Намирам се заедно с това бебе във водолазен звънец, вътре в него сме единствено ние двамата и се опитваме да оцелеем в тази чужда среда, но аз се чувствам много самотна, „Ехо! Там ли си? — Не се връща никакъв отговор. — Мъртъв е“, казвам аз на Еймит. „Не — възразява тя и се усмихва разтревожена, — не, Клер, виж, има пулс.“ Не мога да обясня. Хенри се е надвесил, опитва се да ме храни, да ме разтрие, да ме ободри, докато не започвам да му крещя. Прекосявам двора и отивам в ателието. То прилича на музей, на мавзолей, вътре е пълно мъртвило, няма нищо живо и дишащо, тук няма идеи, има само вещи, вещи, които ме гледат укорно. „Съжалявам“, казвам на празния, гол статив, на сухите котли и калъпи, на недоправените скулптури. „Мъртвородена“, мисля си, докато гледам синята като перуника, обвита в хартия арматура, която през юни изглеждаше толкова обнадеждаващо. Ръцете ми са чисти, меки и розови. Мразя ги. Мразя тази празнота. Мразя това бебе. Не. Не, не го мразя. Просто не мога да го намеря.