Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Както се разхождам безцелно, най-неочаквано виждам на отсрещния тротоар Клер. Стои пред „Джордж“, магазин за модно облекло, и разглежда изложените на витрината бебешки дрешки. Дори гърбът й е тъжен, дори раменете й стенат от копнеж. Докато я гледам, тя долепя чело до витрината и стои унило. Прекосявам улицата, като се разминавам на косъм с един пикап и едно волво, и заставам зад Клер. Тя се стряска, вдига очи и вижда отражението ми в стъклото.

— А, ти ли си! — казва и се обръща. — Мислех, че си на кино с Гомес.

Сякаш се оправдава, изглежда някак гузна, все едно съм я хванал да върши нещо незаконно.

— Може и да съм на кино. Но всъщност би трябвало да съм на работа. През 2002 година.

Клер се усмихва. Изглежда уморена, аз прехвърлям наум датите и си давам сметка, че петият ни спонтанен аборт е бил само преди три седмици. Двоумя се, после я прегръщам и за мое облекчение тя се отпуска в ръцете ми и обронва глава върху рамото ми.

— Как си? — питам я.

— Ужасно — проронва едва чуто Клер. — Уморена. — Аз си спомням. Седмици наред тя не ставаше от леглото. — Отказвам се, Хенри. — Наблюдава ме, опитва се да види как ще реагирам и да съпостави намерението си с онова, което знам. — Предавам се. Няма да се получи.

Има ли нещо, което да ме спре да й дам онова, от което тя има нужда? Не се сещам и за една-единствена причина да не й кажа. Стоя и умувам дали има нещо, заради което да не й съобщя. Единственото, което си спомням, е нейната убеденост, която сега ще създам.

— Не се отказвай, Клер.

— Какво?

— Продължавай с опитите. В моето настояще имаме бебе.

Клер затваря очи, прошепва:

— Благодаря ти. — Не знам на кого говори, дали на мен или на Бога. Не е важно. — Благодаря ти — повтаря Клер и ме поглежда, говори ми, а аз се чувствам като ангел в някаква налудничава разновидност на Благовещението.

Навеждам се и я целувам, усещам как тя е преизпълнена от решимост, радост, целеустременост. Спомням си мъничката главица с черна коса, подала се между краката й, и се изумявам как този миг сътворява чудото и обратното. Благодаря ти. Благодаря ти.

— Ти знаеше ли? — пита ме Клер.

— Не. — Тя е разочарована. — Не само че не знаех, но направих всичко възможно да ти попреча да забременееш отново.

— Страхотно. — Клер се смее. — Значи, каквото и да се случи, трябва да си мълча и да оставя нещата да се развиват от само себе си.

— Да.

Клер ми се усмихва радостно, аз също й се усмихвам. Да оставим нещата да се развиват от само себе си.

Събота, 3 юни, 2000 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 36)

Клер : Седя на масата в кухнята, разлиствам разсеяно „Чикаго Трибюн“ и гледам как Хенри разопакова покупките. Пликовете от кафява амбалажна хартия са наслагани в равна редица върху плота и Хенри вади като фокусник от тях кетчуп, пиле, сирене гауда. Аз продължавам да си чакам зайчето и копринените шалчета. Вместо тях виждам гъби, шарен зрял боб, бяло сирене, маруля, ананас, обезмаслено мляко, кафе, репички, ряпа, червена и бяла, овесени ядки, масло, извара, ръжен хляб, майонеза, яйца, самобръсначки, дезодорант, ябълки, кисело мляко, франзели, скариди, сметана, сос за марината, замразен портокалов сок, моркови, презервативи, картофи… презервативи ли? Ставам, отивам при покупките, взимам кутийката и я разклащам пред лицето на Хенри.

— Да не си хванал любовница?

Той ме гледа предизвикателно, докато рови нещо из фризера.

— Не, всъщност бях осенен от блага вест. Тъкмо стоях при рафта с пастата за зъби, когато я получих. Искаш ли да чуеш?

— Не.

Хенри се изправя и се обръща към мен. Изражението му е като въздишка.

— Нека си го признаем: не можем да продължаваме и занапред с опитите да имаме деца.

Предател.

— Разбрахме се…

— Да продължим. Според мен пет спонтанни аборта са достатъчни. Опитахме.

— Не. В смисъл… защо да не опитаме още веднъж?

Мъча се в гласа ми да няма молба и гневът, надигнал се в гърлото ми, да не се излее и в думите, които изричам.

Хенри заобикаля плота, застава пред мен, но не ме докосва, знае, че не може да го направи.

— Клер. Още един спонтанен аборт ще те погуби, нямам намерение и занапред да правя нещо, което накрая ще те убие. Пет бременности. Знам, че искаш да опиташ още веднъж, но не мога. Не издържам вече, Клер. Съжалявам.

Излизам през задната врата и заставам на слънцето, при лехите с ягоди. Сега, в късния следобед, децата ни, мъртви и увити в копринена оризова хартия, са положени в мънички дървени ковчези на сянка, при розите. Усещам върху кожата прежурящото слънце и треперя за тях, на хладно в градината в този мек юнски ден. „Помощ — казвам наум на бъдещото ни дете. — Той не знае, не мога да му кажа. Идвай по-бързо.“