Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Оставил ли е бележка?

— Не. — Точно когато умувам какво по-правдоподобно обяснение да дам, чувам, че водата при брега се плиска. Алилуя. Тъкмо навреме. — Ето го!

Хенри понечва да се изправи във водата, чува вика ми, пак се гмурва и започва да плува към кея.

— Клер. Какво става?

Заставам на колене на кея. Хенри изглежда уморен и премръзнал. Говоря тихо.

— Решили са, че си се удавил. Един от тях те е видял да се хвърляш от кея. От два часа търсят трупа ти.

Хенри изглежда притеснен, но и развеселен. Готов е да се заяжда с полицаите, които са се струпали около мен и без да казват нищо, гледат надолу към него.

— Вие Хенри Детамбъл ли сте? — пита капитанът.

— Да. Нали нямате нищо против да изляза от водата?

Всички го следваме към брега — той плува, а ние останалите, вървим до него по кея. Хенри излиза от водата и застава на брега — прилича на мокър плъх. Подавам му ризата и той се подсушава с нея. Облича останалите дрехи и стои спокойно — чака полицаите да решат какво да правят с него. Иде ми да го целуна и после да го убия. Или обратното. Хенри ме прегръща. Влажен и лепкав е. Притискам се до него, за да ми стане по-хладно, а той се притиска до мен, за да му стане по-топло. Полицаите го разпитват. Хенри отговаря учтиво. Тук има хора от участъка в Евънстън, а също няколко от участъка в Мортън Гроув и Скоукай, дошли колкото да позяпат. Ако бяха от чикагската полиция, щяха да познаят Хенри и да го задържат.

— Защо не се подчинихте, когато полицаят ви нареди да излезете от водата?

— Бях с тапи за уши, капитане.

— С тапи за уши ли?

— За да не ми влиза вода в ушите. — Хенри бърника дълго в джобовете си. — Не знам къде са се дянали. Когато плувам, винаги съм с тапи за уши.

— Защо плувате в три след полунощ?

— Не можех да заспя.

И така нататък. Хенри лъже най-безочливо и преиначава фактите, за да се вместят в твърденията му. Накрая полицаите му съставят от немай-къде акт, че плува по време, когато плажът официално е затворен. Глобата е петстотин долара. Когато ни пускат, ние тръгваме към колата и около нас се скупчват репортерите, фотографите и телевизионните камери. Без коментар. Просто съм дошъл да поплувам. Много ви моля, наистина предпочитаме да не ни снимате. Щрак. Най-после се добираме до колата, която си стои сам-сама с ключовете върху таблото на Шеридан Роуд. Паля и смъквам прозореца. Полицаите, репортерите и възрастната двойка стоят на тревата и ни зяпат. Ние не се поглеждаме.

— Клер.

— Хенри.

— Съжалявам.

— Аз също.

Той ме поглежда, докосва ме по ръката върху волана. Без да казваме нищо, потегляме към нас.

Петък, 14 януари 2000 година

(Клер е на 28 години, Хенри — на 36)

Клер : Кендрик ни повежда през лабиринт от застлани с мокет звукоизолирани коридори към заседателната зала. Тя е без прозорци, вътре има само син мокет и дълга, полирана черна маса, заобиколена от тапицирани въртящи се столове. Има и бяла дъска и няколко маркера, часовник над вратата и кафеник с чаши, сметана и захар отстрани. Ние с Кендрик сядаме на масата, но Хенри снове напред-назад из стаята. Кендрик сваля очилата и разтрива с пръсти малкия си нос отстрани. Вратата се отваря и някакъв младеж с вид на латиноамериканец и с хирургическа престилка вкарва количка на колелца. На нея има клетка, покрита с парче плат.

— Къде я искате? — пита младежът и Кендрик отговаря:

— Оставете, ако обичате, цялата количка.

Мъжът свива рамене и си тръгва. Кендрик отива при вратата и намалява осветлението, помещението потъва в сумрак. Почти не виждам Хенри, който е застанал до клетката. Кендрик отива при него и без да казва нищо, маха парчето плат.

Откъм клетката ме лъхва миризмата на кедър. Изправям се и насочвам поглед натам. Не виждам нищо друго, освен картонче, каквото има в средата на ролките тоалетна хартия, купички за храна, бутилка вода, колело, в каквото тичат гризачите, и грапави кедрови стърготини. Кендрик отваря капака на клетката, бръква вътре и вади нещо малко и бяло. Ние с Хенри се надвесваме и се взираме в мишлето, което мига върху дланта на Кендрик. Той вади от джоба си мъничко фенерче, включва го и го насочва към мишката. Тя настръхва и после изчезва.

— Ах! — възкликвам аз.

Кендрик отново покрива клетката с кърпата и включва осветлението.

— Ще излезе в следващия брой на „Нейчър“ — обяснява с усмивка той. — Уводната статия.

— Поздравления — казва Хенри. Поглежда към часовника. — Колко време ги няма? И Къде ходят?