Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Ммм. Добре тогава. Какво ще кажеш за „Къбс“?

Аз сядам отново.

— Остави това. — И двамата не се вълнуваме от бейзбол. Гомес снове напред-назад. Иска ми се да спре, дори да влезе вътре. — И какъв е проблемът? — пита той нехайно.

— С кое? С „Къбс“ ли? Нищо интересно.

— Не, драго ми Библиотекарче, не с „Къбс“. Какъв е проблемът, заради който вие с Клер сте sans 116 116 Без (фр.). — Б.пр. деца?

— Не ти влиза в работата, Гомес.

Той продължава най-невъзмутимо:

— Изяснили ли са изобщо какъв е проблемът?

— Майната ти, Гомес.

— Леле, какъв език! Защото познавам една страхотна докторка…

— Гомес…

— Специалистка по хромозомни отклонения при зародишите.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че…

— Призовавам я в съда като свидетел експерт.

— О.

— Казва се Еймит Монтагю — допълва той, — истински гений. Често я показват по телевизията, удостоена е с куп награди. Съдебните заседатели я обожават.

— Е, щом съдебните заседатели я обичат… — заяждам се аз.

— Просто иди при нея. Господи, опитвам се да ти помогна.

Въздишам.

— Добре. Хм, благодаря.

— Това „благодаря“ какво означава: „Благодаря, другарю, ще отидем незабавно и ще се вслушаме в съвета ти“, или „Благодаря, що не си таковаш таковата?“

Ставам от масата, изтръсквам боровите иглички отзад по панталона си.

— Хайде да влизаме — казвам и го правим.

Сряда, 21 юли 1999 година — 8 септември 1998 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 28)

Хенри : Лежим на леглото. Клер се е свила на своята си страна с гръб към мен, а аз съм се сгушил до нея с лице към гърба й. Часът е около два след полунощ и ние току-що сме изключили осветлението след дълго и безсмислено обсъждане на възпроизводителните ни неволи. Сега съм се притиснал до Клер с ръка върху дясната й гърда и се опитвам да разбера дали сме заедно в това или съм бил изоставен.

— Клер — казвам тихо във врата й.

— Ммм?

— Хайде да си осиновим дете.

Мисля за това от седмици, от месеци. Струва ми се блестящо като изход от положението: ще си имаме бебе. То ще бъде здраво. Клер ще бъде здрава. Ние ще бъдем щастливи. Това е очевидният отговор.

Клер казва:

— Но няма да е истинско. Ще се преструваме.

Тя сяда в леглото с лице към мен, аз също сядам.

— Бебето ще бъде истинско и ще бъде наше. Защо пък да се преструваме?

— До гуша ми дойде да се преструвам. Преструваме се през цялото време. Наистина не искам да го правя повече.

— Не се преструваме през цялото време. Какво говориш?

— Преструваме се, че сме нормални хора с нормален живот! Аз се преструвам, че нямам нищо против вечно да изчезваш един бог знае къде. Ти се преструваш, че всичко е наред дори когато се разминаваш на косъм със смъртта, а Кендрик не знае какво да прави! Аз се преструвам, че не ми пука, когато бебетата ни умират…

Тя ридае, превита о две, лицето й е забулено от косата — сребърна завеса, която го е покрила.

Уморен съм да плача. Уморен съм да гледам как Клер плаче. Безпомощен съм пред сълзите й, не мога да сторя нищо, за да променя това.

— Клер…

Пресягам се, за да я докосна, да я утеша, да утеша себе си, а тя ме избутва. Ставам от леглото и грабвам дрехите си. Обличам се в банята. Вземам ключовете на Клер от дамската й чанта и си обувам обувките. Клер се появява в коридора.

— Къде отиваш?

— Не знам.

— Хенри…

Излизам и затръшвам вратата. Приятно ми е да съм навън. Не се сещам къде е колата. После я виждам при отсрещния тротоар. Отивам и се качвам.

Първоначално смятах да спя в колата, но сега, след като седя вътре, ми хрумва да отида някъде. На плажа: ще отида на плажа. Знам, че е ужасно и не бива да шофирам. Уморен съм, разстроен съм, това си е жива лудост, но просто ми се шофира. Улиците са безлюдни. Паля колата. Тя ревва и се съживява. Отнема ми към минута да изляза от мястото, където е спряна. Виждам лицето на Клер на предния прозорец. Нека се тревожи. Този път както никога не ми пука.

Подкарвам по Ейнзли към Линкълн, завивам към Уестърн и поемам на запад. От доста време не съм излизал сам посред нощ в настоящето, вече не помня и кога за последно съм карал кола, ако наистина не е било абсолютно наложително. Приятно е. Профучавам покрай гробища „Роузхил“ и по дългия коридор автосалони. Включвам радиото, свири Колтрейн, затова надувам звука и смъквам прозореца. Шумът, вятърът, разведряващо повтарящите се светофари и улични лампи ми вдъхват спокойствие, действат ми като упойка и не след дълго аз забравям защо съм излязъл и съм тук. При границата с Евънстън прехвърлям Ридж и после по Демпстър отивам при езерото. Спирам недалеч от лагуната, оставям ключовете върху светлинното табло, слизам от колата и тръгвам пеш. Прохладно и много тихо е. Отивам на кея и заставам в края му, откъдето поглеждам покрай брега Чикаго, който примигва с хиляди светлинки под оранжевото и мораво небе.