Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— По-полека, момчето ми, по-полека! Ако натискаш толкова силно, ще ги направиш твърди. Трябва да пипаш нежно, Хенри, иначе ще заприличат на дъвка.

— Извинявай, извинявай, извинявай. Ще пипам леко, само не ми се карай. Ей, Клер!

Хенри се обръща засмян и аз виждам, че целият е в брашно.

— Какво правиш?

— Кроасани. Зарекох се или да усвоя изкуството да точа хилядолистно тесто, или да се гръмна.

— Почивай в мир, синко — смее се Нел.

— Какво има? — пита Хенри, докато Нел прави чевръсто топка от тестото, разстила я, реже я и я увива във восъчна хартия.

— Ще ти отнема за малко Хенри, Нел.

Тя кима и сочи с точилката към Хенри.

— До петнайсет минути да си се върнал, почваме маринатата.

— Слушам.

Хенри се качва с мен горе. Заставаме пред бюрото на мама.

— Искам да го отворя, а не намирам ключовете.

— А! — Той ме стрелка с поглед, толкова бърз, че не успявам да го разчета. — Е, лесно е.

Излиза от стаята и след няколко минути се връща. Сяда на пода пред бюрото на мама и разгъва два големи кламера. Започва с долното ляво чекмедже, като пъха внимателно и завърта единия кламер, после пъха и втория.

— Voilà — казва и издърпва чекмеджето.

То прелива от листове. Хенри отваря без всякакво суетене и другите четири чекмеджета. Не след дълго всички те зеят с изложено на показ съдържание: бележници, отделни листове хартия, градинарски каталози, пакетчета семена, химикалки и къси моливчета, чекова книжка, една вафла, ролетка за мерене и други дребни нещица, които сега, в дневната светлина, изглеждат умърлушени и притеснени. Хенри не е докосвал нищо в чекмеджетата. Поглежда ме, аз извръщам почти неволно очи към вратата и Хенри схваща намека. Заемам се с бюрото на мама.

Хартиите изобщо не са подредени. Сядам на пода и струпвам пред себе си съдържанието на едно от чекмеджетата. Изглаждам всичко с почерка на мама и го трупам отляво. Върху някои от листовете има списъци и бележки, които мама е писала за себе си: „Да не питам Ф. за Ш.“, или „Да напомня на Ета за вечерята с Б. в петък“. Има страници и страници с драскулки, спирали и заврънкулки, с черни кръгчета, знаци като следи от крака на птици. Сред някои са вместени изречение или фраза. „Да разделиш косата й на път с нож.“ И: „Не можех, не можех да го направя.“ И: „Ако мълча, ще ме подмине.“ Има листове със стихотворения, които са толкова поправяни и задрасквани, че не остава почти нищо — като откъслеци от Сафо.

„Като старо месо ххххххххххххххх

никакъв въздух хххххххххх тя каза да

ръката муххххххххххххххх

хххххххххх да притежава

ххххххххххххххххххххххх

крайно ХХХХХХХХХХХХХХХХХ.“

Някои стихове са преписани на машина:

„Точно сега

всяка надежда е слаба и малка.

Музиката, красотата

са сол в тъгата,

бяла празнота зейва в моя лед.

Кой би казал,

че ангелът на секса

е толкова тъжен?

Или че познатото желание

ще разтопи тази безкрайна

зимна нощ в езерце от мрак.

23.1. 1979 г.“

„Пролетната градина:

летен кораб

който плава сред

виденията ми за зима.

6. VI. 1979 г.“

1979 е годината, когато мама загуби детето и се опита да се самоубие. На гърлото ми засяда буца, очите ми се замъгляват. Сега вече знам какво й е било тогава. Взимам всички листове и ги слагам настрани, без да ги чета повече. В друго чекмедже намирам по-нови стихотворения. После се натъквам на стих, който е посветен на мен:

„Градината под снега —

на Клер

Сега градината е под снега —

празна страница, по която да пишат следите от стъпките ни.

Клер, която никога не е била моя,

а винаги на себе си е принадлежала,

Спяща красавица,

кристално одеяло,

това е нейната пролет,

това е нейният сън и пробуждане,

тя чака,

всичко чака,

моето бебе,

неговото лице,

градина, която чака.“

Хенри : Наближава времето за вечеря, аз само се пречкам на Нел, затова тя казва:

— Защо не идеш да видиш какво прави жена ти?

Решавам, че наистина не е зле да отида и да проверя.

Клер седи на пода пред бюрото на майка си, сред бели и жълти листове хартия. Настолната лампа хвърля около нея езерце светлина, но лицето й е в сянка, а косата й се е превърнала в пламтящ меден ореол. Тя ме поглежда, подава ми един от листовете и казва:

— Виж, Хенри, мама ми е написала стихотворение.

Сядам до Клер и докато чета стихотворението, прощавам донякъде на Лусил за нечувания й егоизъм и чудовищната смърт, и поглеждам Клер.

— Красиво е — казвам й, а тя кима, за миг зарадвана, че майка й наистина я е обичала.