Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Под него лети сянката му, която го пресреща, когато той каца под прозореца и грачи. Светлината намира прозореца и сътворява ръцете ми, моето тяло, отпуснато тежко в белия стол на мама. Слънцето е изгряло.

Затварям очи. Климатикът под другия прозорец мърка като котка. Студено ми е, ставам, отивам и го изключвам. Сега в стаята е тихо. Доближавам се до леглото. Мама не се помръдва. Тежкото дишане, което ме преследва насън, вече не се чува. Устата й е леко отворена, веждите й са вдигнати като от изненада, макар че очите й са затворени — тя все едно пее. Заставам на колене до леглото, отмятам завивките и допирам ухо до сърцето й. Кожата й е топла. Нищо. Никакъв пулс, никакво движение на кръвта, никакъв дъх, който да издува платната на белите й дробове. Тишина.

Вдигам на ръце стопеното й, намирисващо тяло и тя е съвършена, за миг отново е моята съвършена красива майка, макар че костите й се забиват в гърдите ми, макар че главата й клюмва назад, а издутият й от рака корем сякаш е пълен с плод — тя се извисява в паметта ми бляскава, засмяна, избавена, свободна.

Стъпки в коридора. Вратата се отваря и гласът на Ета.

— Клер! О…

Свалям мама обратно на възглавниците, приглаждам нощницата, косата й.

— Отиде си.

Събота, 12 септември 1998 година

(Хенри е на 35 години, Клер — на 27)

Хенри : Именно Лусил обичаше градината. Когато идвахме на гости, Клер влизаше през входната врата на къщата в „Полска чучулига“, после веднага излизаше през задния вход и тръгваше да търси Лусил, която винаги, в дъжд и пек, беше в градината. Когато беше добре, я заварвахме коленичила сред лехите — плевеше, пресаждаше растенията или тореше розите. Когато беше болна, Ета и Филип я сваляха по стълбите, завита с одеяла, и я слагаха на плетения стол понякога при шадравана, друг път под крушата, откъдето тя гледаше как Питър работи, копае, подрязва или ашладисва. Когато беше добре, Лусил ни угощаваше с творенията на градината: показваше ни червеноглавите сипки, които най-после бяха намерили новата хранилка, гергините при слънчевия часовник, които бяха избуяли повече от очакваното, новата роза, която се бе оказала с ужасен оттенък на лилавото, но се беше хванала толкова добре, че Лусил не искаше да я маха. Едно лято двете с Алиша проведоха експеримент: всеки ден Алиша свиреше на виолончелото в градината, за да види дали растенията ще откликнат на музиката. Лусил се кълнеше, че доматите й никога не са раждали по толкова много, показа ни и една тиквичка, дебела колкото бедрото ми. Така експериментът беше обявен за успешен, но не беше повторен, защото това бе последното лято, когато Лусил се чувстваше достатъчно добре, за да излиза в градината.

Подобно на растение, тя вехнеше и гаснеше заедно с годишните времена. През лятото, когато всички се появявахме в къщата, се поокопитваше и всичко наоколо кънтеше от щастливите викове и тичането на децата на Марк и Шарън, които се плацикаха като кутрета в шадравана и палуваха, преливащи от живот на моравата. Лусил често бе изцапана от пръстта, но винаги бе елегантно облечена. Ставаше да ни посрещне и мяташе на земята градинарските ръкавици от агнешка кожа и сечивата, за да я прегърнем. Ние с нея винаги се целувахме някак сковано, по двете бузи, сякаш сме стари френски контеси, които не са се виждали отдавна. С мен тя винаги се е държала повече от мило, макар че можеше да унищожи дъщеря си само с поглед. Мъчно ми е за нея. Колкото до Клер… малко е да се каже, че на нея й е мъчно. Клер е направо смазана. Клер влиза в стаите и забравя защо е там. Клер гледа по цял час книгата, без да обърне страницата. Но не плаче. Усмихва се, все едно съм казал шега. Яде каквото сложа пред нея. Ако се опитам да правя любов с Клер, тя се мъчи също да прави любов… но аз бързо я оставям на мира, уплашен от смиреното лице без сълзи, което сякаш е на километри оттук. Мъчно ми е за Лусил, но съм смазан от мъка по Клер, по Клер, която си е отишла и ме е оставила с тази непозната, която само прилича на Клер.

Сряда, 26 ноември 1998 година

(Клер е на 27 години, Хенри — на 35)

Клер : Стаята на мама е бяла и гола. Цялата медицинска апаратура е изчезнала. Леглото не е застлано, останал е само дюшекът, грозен и мръсен в тази чиста стая. Стоя пред бюрото на мама. То е тежко, от бяла пластмаса, модерно и странно в тази иначе женствена, нежна стая, пълна със старинни френски мебели. Бюрото на мама е сложено в нещо като малка ниша, в прегръдката на прозорците, и повърхността му е окъпана от утринната светлина. Бюрото е заключено. Цял час търся ключа — безуспешно. Подпирам се на лакът върху облегалката на въртящия се стол на мама и се вторачвам в бюрото. Накрая слизам долу. В хола и трапезарията няма никого. Чувам в кухнята смях, затова бутвам вратата и я отварям. Хенри и Нел са се надвесили над няколко купи, над кърпа и точилка.