Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Звъня по телефона на Шарис. Вдига Гомес. Опитвам се да говоря спокойно, казвам му да ми даде Шарис, тя взима слушалката и веднага възкликва:

— Какво се е случило?

— Кървя.

— Къде е Хенри?

— Не знам.

— Как кървиш?

— Като при мензис. — Болката става силна и аз сядам на пода. — Можеш ли да ме откараш в щатската болница?

— Идвам незабавно, Клер.

Тя затваря, а аз слагам слушалката върху вилката внимателно, сякаш мога да нараня чувствата й, ако я оставя прекалено грубо. Изправям се предпазливо, намирам дамската си чанта. Искам да напиша на Хенри бележка, но не знам какво да кажа. Пиша му: „Отивам в щатската болница. (Болки.) Ще ме закара Шарис. 7:20 вечерта. К.“ Отключвам му задната врата. Оставям бележката до телефона. След няколко минути Шарис е на входната врата. Когато се качваме на колата, виждам, че зад волана е Гомес. Не говорим много. Седя на предната седалка, гледам през прозореца. Уестърн, Белмънт, Шефилд, Уелингтън. Всичко е необичайно ярко и открояващо се, сякаш трябва да го запомня, сякаш ще се явявам на изпит. Гомес спира при рампата на спешното отделение. Ние с Шарис слизаме. Обръщам се да погледна Гомес, който за миг ми се усмихва и подкарва, за да паркира някъде. Минаваме през врати, които се отварят сами, докато стъпваме по земята — като в приказка, сякаш ни очакват. Болката се е отдръпнала като отлив, а сега яростно се устремява наново към брега. В ярко осветеното помещение седят няколко души, дребни, с окаян вид, чакат си реда, обгърнали болката със сведените си глави и кръстосаните ръце, и аз се отпускам сред тях. Шарис отива при мъжа на регистратурата. Не я чувам какво му казва, но когато той пита: „Спонтанен аборт ли?“, осъзнавам, че се случва точно това, че го наричат така, и думите набъбват в главата ми, докато запълват всички кътчета на съзнанието и изтласкват всички останали мисли. Разплаквам се.

След като правят всичко възможно, все пак помятам. По-късно научавам, че Хенри е дошъл точно преди края, но не са го пуснали. Спяла съм и когато се събуждам, вече е късно през нощта и Хенри е до мен. Блед е, с хлътнали очи и не казва и дума.

— О — пелтеча аз, — къде беше?

Хенри се надвесва и ме прегръща внимателно. Усещам наболата му брада върху бузата си и имам чувството, че съм издрана до кръв, но не по кожата — дълбоко вътре в мен зейва рана и лицето на Хенри е мокро, но от чии ли сълзи?

Четвъртък, 13 юни, и петък, 14 юни 1996 година

(Хенри е на 32 години)

Хенри : Както ме е помолил доктор Кендрик, идвам в лабораторията със стационар към нея съвсем изтощен. Това е петата нощ, която прекарвам тук, и вече знам какво да правя. Както съм по долнище на пижама, сядам на леглото в странната стая, обзаведена уж като спалня в истински дом, а медицинската сестра на доктор Ларсън — Карън, слага върху главата и гърдите ми крем и прикачва електродите. Карън е млада и руса виетнамка. С дълги изкуствени нокти е и казва: „О, извинявайте“, когато с един от тях ме одрасква по бузата. Светлината е приглушена, в стаята е прохладно. Няма прозорци, освен стъклото, което откъм моята страна е като огледало и зад което седи доктор Ларсън или който тази вечер наблюдава апаратурата. Карън приключва с кабелите, пожелава ми „лека нощ“, излиза от стаята. Аз се намествам внимателно на леглото, затварям очи, представям си следите като крака на паяк върху дългите листове хартия, записващи от другата страна на стъклото движението на очите ми, дишането, мозъчните вълни.

Сънувам, че тичам. Тичам през гори, през непроходими гъсталаци, през дървета, но някак си тичам през всичко това и минавам през него като призрак. Изскачам на поляна, там е имало огън…

Сънувам, че правя секс с Ингрид. Знам, че е Ингрид, въпреки че не виждам лицето й, това е тялото на Ингрид, дългите гладки крака на Ингрид. Чукаме се в къщата на майка й и баща й, на канапето в хола, телевизорът е включен, настроен е на документален филм за природата, в който тича стадо антилопи, после дават шествие. На шествието Клер седи с тъжен вид в малка лодчица, докато хората наоколо се веселят, и най-неочаквано изскача Инг, която вади иззад канапето лък и стрела и я запраща по Клер. Стрелата минава направо през телевизора и Клер се хваща за гърдите точно като Уенди в няма версия на „Питър Пан“, а аз се втурвам и започвам да крещя и да душа Ингрид с ръце около врата й…

Събуждам се. Плувнал съм в студена пот, сърцето ми ще се пръсне. Намирам се в стационара към лабораторията. Питам се за миг дали има нещо, което не ми казват, дали са намерили начин да наблюдават сънищата ми, да виждат мислите ми. Обръщам се на моята страна и затварям очи.