Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Сънят ви спокоен ли е? — пита ме той с глас, прегракнал от дългото мълчание.

— Не.

— Има ли някакво време през деня, когато най-често… изчезвате?

— Не… всъщност може би най-често рано сутринта.

— Боли ли ви глава?

— Да.

— Мигрена ли?

— Не. Просто главоболие. Но зрението се замъглява, виждам всичко като с ореол.

— Хмм.

Кендрик става от фотьойла. Коленете му изпукват. Той започва да обикаля из кабинета, като пуши и стъпва по ръба на килима. Вече ме дразни, когато най-после спира и отново сяда.

— Вижте какво — казва ми със сбърчено чело, — има едни гени, наричат ги часовникови. Те направляват циркадните ритми, поддържат ви в синхрон със слънцето и така нататък. Открили сме ги в най-различни видове клетки, из цялото тяло, но те са свързани най-вече със зрението, а при вас, както личи, доста от симптомите са зрителни. Ядрото на хипоталамуса в главния мозък, — което е разположено точно над очните кухини, служи като копче за повторно включване на чувството ви за време… затова искам да започна с него.

— Хм, разбира се — съгласявам се аз, защото Кендрик ме гледа така, сякаш очаква отговор.

Той се изправя отново и отива при врата, която не съм забелязал, после я отваря и изчезва за минута. Когато се връща, държи латексови ръкавици и спринцовка.

— Вдигнете ръкава — нарежда ми.

— Какво правите? — питам, докато намотавам ръкава си до над лакътя.

Той не отговаря, вади спринцовката от опаковката, промива ръката ми и я прихваща с турникет, забива вещо иглата. Аз съм извърнал поглед. Слънцето си е отишло, потапяйки кабинета в сумрак.

— Имате ли здравна осигуровка? — пита ме Кендрик, като вади иглата и развързва турникета.

Слага върху дупчицата памук и лепенка.

— Не. Сам ще си платя.

Притискам с пръст мястото, откъдето ми е взел кръв, свивам ръката си в лакътя.

Кендрик се усмихва.

— Не, не. Ще бъдете моят малък научен експеримент, ще покрия разноските от сумата, отпусната ми от Националния здравен институт за изследвания.

— Какви изследвания?

— Не е толкова важно. — Известно време Кендрик мълчи и стои, както държи използваните ръкавици и шишенцето с моята кръв, която току-що е взел. — Ще направим секвенциониране на вашето ДНК.

— Мислех, че за това са нужни години.

— Така е, ако се прави с целия геном. А ние ще погледнем първо в най-вероятните места, например в хромозома 17.

Кендрик хвърля ръкавиците и иглата в кошче с надпис „Биологично опасни отпадъци“ и пише нещо върху червеното шишенце с кръвта. Сяда отново срещу мен и слага шишенцето на масата до пакета цигари.

— Но човешкият геном ще бъде секвенциониран чак през 2000 година. С какво ще го сравнявате?

— През 2000 година ли? Толкова скоро? Сигурен ли сте? Предполагам, че да. Но да отговоря на въпроса ви — заболяване като вашето, което причинява такова тежко разстройство, често се проявява като своеобразна преграда, като повтарящ се код, който всъщност казва: опасност! Болестта на Хънтингтън например не е друго, освен няколко допълнителни CAG тройки в хромозома 4.

Сядам и се протягам. Пие ми се кафе.

— Е, това ли беше? Сега мога ли да отида да си играя?

— Искам да ви видят главата на скенер, но нека да не е днес. Ще ви запиша час в болницата. Магнитен резонанс, компютърна аксиална томография, рентген. Освен това ще ви пратя при един свой приятел, Алън Ларсън, той има тук, към университетската болница, лаборатория със стационар.

— Много забавно — казвам аз и се изправям бавно, та кръвта да не нахлуе изведнъж в главата ми.

Кендрик наклонява лице и ме гледа. Не виждам очите му, под този ъгъл очилата му са лъскави матови дискове.

— Наистина е забавно — потвърждава Кендрик. — Това е една огромна главоблъсканица и най-после ние разполагаме със средствата да установим…

— Да установим какво?

— Каквото и да е то. Какъвто и да сте вие.

Кендрик се усмихва и на мен ми прави впечатление, че зъбите му са неравни и пожълтели. Той се изправя, протяга ръка и аз я поемам и я стискам, после настъпва неловко мълчание: след като цял следобед сме се чувствали толкова близки, отново сме чужди хора. Тръгвам си от кабинета, слизам по стълбището и излизам на улицата, където ме чака слънцето. Какъвто и да съм аз. Какъв съм? Какъв съм?

Пролетта на 1996 година

(Клер е на 24 години, Хенри — на 32)

Клер : Две години след като се оженихме, ние с Хенри решихме, без много да го обсъждаме, да проверим дали можем да имаме дете. Знаех, че Хенри не храни особени надежди, и не съм питала него или себе си защо е така — страхувах се, че той ни е видял в бъдещето без дете, и просто не желаех да го чувам. Не исках и да мисля, че е напълно възможно трудностите на Хенри с пътешествията във времето да са наследствени или по някакъв начин да объркват всичко с бебето. И така, просто не мислех за куп важни неща, защото бях напълно опиянена от представата за бебето: за бебето, което донякъде прилича на Хенри, с черна коса и вторачени очи, и може би е беличко като мен и което мирише на мляко, на талк и кожа, пухкаво бебе, което гука и се смее на всичко наоколо, весело бебе, мъничко и вечно грейнало в усмивка. Сънувах бебета. В сънищата си се качвах на дърво и намирах в едно гнездо съвсем мъничка обувка или внезапно установявах, че котката, книгата, сандвичът, които съм си мислела, че държа, всъщност са бебе, или плувах в езерото и откривах, че на дъното расте цяла колония бебета.