Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Да.

Кендрик гаси цигарата и пали друга. Примирявам се, че този дим ще ми докара главоболие.

— Как става?

— Кое.

— Тези така наречени пътешествия във времето, които твърдите, че правите. — Кендрик го казва ядосано. — Някакви вълшебни думички ли изричате? Качвате се на някаква машина ли?

Опитвам се да обясня така, че да звучи правдоподобно.

— Не. Не правя нищо. Просто става от само себе си. Нямам власт над това, просто… уж всичко е наред, а след миг вече съм някъде другаде, в друго време. Все едно сменям каналите. Внезапно се озовавам в друго време и на друго място.

— И какво искате да направя аз?

Навеждам се, за да наблегна на думите си.

— Искам да установите защо става така и да го спрете.

Кендрик се усмихва. Усмивката му не е дружелюбна.

— Защо ви е да го спирам? За вас е твърде изгодно. Да знаете всички тези неща, за които другите и не подозират.

— Опасно е. Рано или късно ще ме погуби.

— Не бих казал, че имам нещо против.

Няма смисъл да продължавам. Ставам и се отправям към вратата.

— Довиждане, доктор Кендрик.

Вървя бавно по коридора, за да дам възможност на Кендрик да ме повика да се върна, но той не го прави. Докато слизам с асансьора, си мисля умърлушен, че където и да съм сбъркал, е трябвало да стане така и рано или късно нещата ще се оправят. Докато отварям вратата, виждам, че Клер ме чака в колата, спряна при отсрещния тротоар. Тя обръща към мен глава и върху лицето й се четат такава надежда, такова очакване, че ме връхлита тъга и ме дострашава да й кажа, и докато прекосявам улицата, ушите ми писват, аз губя равновесие и започвам да падам, но вместо на улицата, се свличам върху мокет и лежа на него, после чувам познато детско гласче:

— Добре ли си, Хенри?

Поглеждам нагоре и виждам, самия себе си на осем години — седя на леглото и се гледам.

— Добре съм, Хенри. — Той явно не ми вярва. — Наистина, нищо ми няма.

— Искаш ли овалтин 108 108 Търговска марка — какао със захар, малц в суроватка, слага се в млякото. — Б.пр. ?

— Разбира се.

Той става от леглото, прекосява с боси крачета стаята и тръгва по коридора. Посред нощ е. Хенри се суети известно време в кухнята и накрая се връща с две чаши топло мляко с какао. Изпиваме го бавно, без да разговаряме. После Хенри връща чашите в кухнята и ги измива. Защо да оставя улики? Когато идва отново в стаята, го питам:

— Нещо ново?

— Не бих казал. Днес ходихме на поредния лекар.

— Аз също. На кой?

— Забравих му името. Стар такъв, с много косми в ушите.

— Как мина?

Хенри вдига рамене.

— Не ми повярва.

— Да, де. Просто се откажи. Никой няма да ти повярва. Е, този, при когото ходих днес, ми повярва, но не пожела да ми помогне.

— Защо?

— Сигурно не съм му станал симпатичен.

— А! Ей, искаш ли одеяла?

— Хм, може едно. — Смъквам покривалото върху леглото на Хенри и се свивам на пода. — Лека нощ. И сладки сънища.

Виждам как белите зъбки на невръстното ми Аз проблясват в синевата на стаята, после той се обръща с гръб, свива се на кравай и заспива, като ме зарязва да гледам вторачено стария си таван и да изгарям от желание да се върна при Клер.

Клер : Хенри излиза с нещастен вид от сградата, внезапно надава вик и изчезва. Изскачам от колата и хуквам към мястото, където той е бил само допреди миг, там обаче сега има, разбира се, само купчина дрехи. Събирам всичко и го вдигам, после продължавам да стоя за стотна от секундата насред улицата и докато стоя, виждам, че от един прозорец на третия етаж ме гледа някакъв мъж. След това той се скрива. Връщам се при колата, качвам се и се вторачвам в светлосинята риза и черния панталон на Хенри, като се питам има ли изобщо смисъл да чакам тук. Нося в дамската си чанта „Завръщане в Брайдсхед“ 109 109 Роман на Ивлин Уо. — Б.пр. , затова решавам да поостана малко, в случай че Хенри се появи скоро. Докато се обръщам да взема книгата, виждам, че към колата тича мъж с червена коса. Той спира при прозореца от другата страна и ме поглежда. Сигурно е Кендрик. Отключвам вратата и той се качва, но после не знае какво да каже.

— Здравейте — поздравявам го аз. — Вие сигурно сте Дейвид Кендрик. Аз съм Клер Детамбъл.

— Да… — Той е съвсем объркан. — Да, да. Съпругът ви…

— Току-що изчезна посред бял ден.

— Да!

— Изглеждате учуден.

— Ами…

— Той не ви ли каза? Прави го понякога. — Дотук не съм в див възторг от този тип, но продължавам да упорствам. — Съжалявам за момченцето ви. Но Хенри каза, че то е много мило, че рисува страхотно и има въображение. А дъщеря ви има голяма дарба и всичко се нарежда добре. Ще видите.