Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Аз си тръгвам. Докато се качвам в асансьора, си мисля, че точно сега Кендрик отваря плика. Вътре има лист с напечатан върху него текст. В него се казва:

„Колин Джоузеф Кендрик

6 април 1996 г., 1:18 ч след полунощ

3,200 кг, пол мъжки

синдромът на Даун.“

Събота, 6 април 1996 година, 5:32 часът сутринта

(Хенри е на 32 години, Клер — на 24)

Хенри : Спим, преплели ръце и крака, цяла нощ сме се будили, обръщали сме се, ставали сме, пак сме лягали. Детето на семейство Кендрик се роди днес призори. Не след дълго телефонът ще иззвъни. Ето, вече звъни. Апаратът е откъм страната на Клер, тя вдига и казва много тихо:

— Ало!

После ми подава слушалката.

— Откъде разбрахте? Откъде разбрахте? — почти шепне Кендрик.

— Съжалявам. Страшно съжалявам.

Цяла минута и двамата мълчим. Струва ми се, че Кендрик плаче.

— Елате в кабинета ми.

— Кога?

— Утре — отговаря той и затваря.

Неделя, 7 април 1996 година

(Хенри е на 32 и на 8 години, Клер — на 24)

Хенри : Ние с Клер отиваме с колата в Хайд Парк. Почти през цялото време мълчим. Вали дъжд и чистачките върху предното стъкло осигуряват ритмичното разпределяне на водата, която се стича по автомобила, духа вятър.

Сякаш за да продължи разговора, който всъщност не водим, Клер казва:

— Не е честно.

— Кое? Кендрик ли?

— Да.

— Природата не е честна.

— О… не. В смисъл да… жалко за детето, но всъщност имах предвид нас. Не е честно, че се възползваме от това.

Аз въздишам. Появява се знакът за отбивката към Петдесет и седма улица, Клер сменя платната и завива.

— Съгласен съм, но вече е късно. Пък и се опитах да…

— Да, късно е.

— Точно така.

Отново потъваме в мълчание. Упътвам Клер през плетеницата от еднопосочни улици и не след дълго сме пред сградата на Кендрик.

— Успех.

— Дано.

Притеснен съм.

— Бъди мил.

Клер ме целува. Гледаме се, всичките ни надежди са удавени от вината, която изпитваме към Кендрик. Клер се усмихва и се извръща. Аз слизам и я гледам как подкарва бавно по Петдесет и девета улица и минава през кръстовището. Има да върши някаква работа в галерия „Смарт“.

Входната врата не е заключена и аз се качвам с асансьора на третия етаж. В чакалнята на Кендрик няма никого, затова я прекосявам и тръгвам по коридора. Вратата на Кендрик е отворена. Лампите не светят. Кендрик е застанал зад бюрото си с гръб към мен и гледа през прозореца дъждовната улица долу. Без да казвам нищо, стоя дълго на прага. Накрая влизам в кабинета.

Кендрик се обръща и аз съм стъписан от промяната в лицето му, „Съсипан“ не е най-точната дума. Той е изпразнен: нещо е изчезнало, вече го няма. Сигурност, вяра, увереност. Свикнал съм да живея на трапеца на метафизиката и понякога забравям, че другите се радват на по-твърда почва.

— Хенри Детамбъл — казва Кендрик.

— Здравейте.

— Защо дойдохте при мен?

— Защото бях идвал при вас. Не е въпрос на избор.

— Съдба?

— Наричайте го както искате. За човек като мен нещата се движат в кръг. Вече не знаеш кое е причина и кое — следствие.

Кендрик сяда зад писалището. Столът изскърцва. Единственият друг звук е дъждът. Кендрик бръква в джоба си за цигарите, намира ги, поглежда ме. Аз свивам рамене. Той пали цигара, известно време всмуква от дима. Аз го гледам.

— Откъде разбрахте? — пита ме Кендрик.

— Вече ви казах. Видях акта за раждане.

— Кога?

— През 1999 година.

— Невъзможно.

— В такъв случай го обяснете.

Кендрик клати глава.

— Не мога. Опитах се да разбера за какво става въпрос, но не мога. Всичко… беше вярно. Денят, часът, теглото… заболяването. — Той ме поглежда отчаяно. — Ами ако бяхме решили да го кръстим с друго име… Алекс или Фред, или Сам?…

Клатя глава, ала спирам, защото забелязвам, че повтарям движенията на Кендрик.

— Но не сте го кръстили с друго име. Няма да стигна чак дотам да твърдя, че не сте могли, но при всички положения не сте го направили. Единственото, което съм сторил, е да ви съобщя. Не съм ясновидец.

— Имате ли деца?

— Не, нямам. — Не ми се говори за това, макар че накрая ще бъда принуден да го обсъдя. — Съжалявам за Колин. Но той наистина е прекрасно момченце.

Кендрик ме гледа.

— Проверих откъде е дошла грешката. Резултатите от изследванията ни случайно са били разменени с резултатите на семейство на име Кенуик.

— Какво щяхте да направите, ако знаехте?

Той извръща поглед.

— Нямам представа. Ние с жена ми сме католици, предполагам, че крайният резултат пак щеше да бъде същият. Каква ирония…