Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— А! — Отидох при Клетката и надзърнах вътре. — Там долу има ли врата?

— Не. Не можеш да влезеш в нея.

— О!

Тръгнахме нагоре по стълбището и продължихме обиколката.

Оттогава избягвам да минавам по стълбището. Опитвам се да не мисля за Клетката, не искам да й отдавам прекалено голямо значение. Но ако някога се озова вътре, няма да успея да изляза.

Петък, 9 юни 1995 година

(Хенри е на 31 години)

Хенри : Появявам се на пода в служебната мъжка тоалетна на четвъртия етаж в „Нюбъри“. Нямаше ме дни наред, бях се изгубил в 1973 година, в провинциална Индиана, и съм уморен, гладен и небръснат — най-ужасното е, че окото ми е насинено и не мога да си намеря дрехите. Ставам от пода и след като се заключвам в една от кабините, сядам и започвам да мисля. Докато мисля, някой влиза в тоалетната, смъква си ципа и застава пред писоара. След като се облекчава, си вдига ципа, но продължава да стои още известно време и точно тогава аз кихам.

— Кой е там? — пита Роберто.

Седя, притихнал. Виждам как в пространството между вратата и кабината Роберто се навежда бавно и надзърта под вратата към краката ми.

— Хенри! — казва той. — Ще пратя Мат да ти донесе дрехите. Облечи се, ако обичаш, и ела в кабинета ми.

Прокрадвам се в кабинета на Роберто и сядам срещу него. Той говори по телефона, затова аз стрелвам с очи календара. Петък е. Часовникът над бюрото показва 2:17 часа следобед. Нямало ме е малко повече от двайсет и два часа. Роберто оставя внимателно слушалката върху вилката и се извръща към мен.

— Затвори вратата — подканя той.

Това си е излишно, защото стените на кабинетите ни всъщност не стигат чак до тавана, но аз изпълнявам нареждането му.

Роберто Кале е изтъкнат учен, специалист по Италиански ренесанс, и оглавява отдел „Специализирани издания“. Обикновено е възможно най-жизненият човек, благ, брадат и вдъхващ смелост, сега обаче ме гледа тъжно над очилата с двойни стъкла и казва:

— Това наистина е недопустимо, знаеш го.

— Да — потвърждавам аз. — Знам.

— Мога ли да попитам как се сдоби с тази внушителна синина на окото?

Гласът на Роберто е мрачен.

— Май се ударих в едно дърво.

— Разбира се. Какъв съм глупак, да не се сетя. — Седим и се гледаме. Роберто продължава: — Вчера по една случайност забелязах, че Мат влиза в кабинета ти с купчина дрехи. Тъй като това не беше първият път, когато го засичам да обикаля с някакви дрехи, го попитах къде точно е намерил купчината и той уточни, че я е открил в мъжката тоалетна. Попитах го защо е решил да я пренесе точно в твоя кабинет и той отговори, че както личи, това са дрехи, с които ходиш облечен ти, както всъщност е. И понеже никой не успя да те издири, просто оставихме дрехите върху бюрото ти. — Той млъква, сякаш от мен се очаква да кажа нещо, аз обаче не се сещам какво. Роберто продължава: — Днес сутринта Клер се е обаждала и е казала на Изабел, че си болен от грип и не можеш да дойдеш на работа. — Аз подпирам главата си с длан. Окото ми тупти от болка. — Дай някакво обяснение — приканва Роберто.

Изкушавам се да кажа: „Виж какво, Роберто, заседнах в 1973 година и не можах да се отскубна, бях в Мънси, щата Индиана, дни наред живях в една плевня и собственикът й ме удари, защото реши, че искам да посегна на овцете му.“ Аз обаче не мога да кажа такова нещо. Ето защо заявявам:

— Всъщност не помня, Роберто. Съжалявам.

— А! В такъв случай печели Мат.

— В какъв смисъл печели?

Роберто се усмихва и аз си мисля, че може би няма да ме уволни.

— Мат се обзаложи, че ти дори няма да се опиташ да обясниш. Амилия пък се хвана на бас, че си бил похитен от извънземни. Изабел заяви, че си се забъркал с международни наркотрафиканти и че мафията те е отвлякла и убила.

— А Катрин?

— О, ние с Катрин сме убедени, че се дължи на неизразимо странно сексуално отклонение, включващо голота и книги.

Поемам си дълбоко въздух.

— По-скоро прилича на епилепсия — обяснявам.

Роберто явно не ми вярва.

— Епилепсия ли? Изчезнал си вчера следобед. Окото ти е насинено, цялото ти лице и ръце са в драскотини. Вчера накарах хората от охраната да претърсят педя по педя сградата и те ми разказаха, че си имал навика да се събличаш гол в хранилището.

Вперил съм поглед в ноктите на ръцете си. Когато вдигам очи, Роберто гледа през прозореца.

— Не знам какво да те правя, Хенри. Не бих искал да те губя, когато си тук и си с всичките си дрехи, си… изключително подготвен библиотекар. Но това не може да продължава.