Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Остава всичко, което не е част от тялото ми — обяснява Хенри. Той им показва празното място, където са му извадили зъб, защото пломбата все падала. — Затова, където и да съм отишъл, поне стъклото няма да го има и няма да се налага да седят и да го вадят с пинцети.

— Да, но ние ще трябва да го направим — отбелязва тихо Гомес и маха едно парче стъкло от косата на Шарис.

Прав е.

Сряда, 8 март, 1995 година

(Хенри е на 31 години)

Хенри : Ние с Мат си играем на криеница из хранилището на „Специализирани издания“. Той ме търси, защото се предполага, че двамата ще четем лекция по калиграфия пред Клуба на попечителите. А аз се крия от него, защото се опитвам, преди да ме е намерил, да си облека всички дрехи.

— Хайде, Хенри, чакат ни — подканя Мат някъде от рафтовете с ранноамерикански издания голям формат.

Аз пък си обувам панталоните при френските livres d’artistes 102 102 Книги на художници (фр.). — Б.пр. от двайсети век.

— Един момент. Искам да намеря нещо — провиквам се аз.

Казвам си, че не е зле за ситуации като тази да стана вентрилок.

Гласът на Мат звучи от по-близо, когато той напомня:

— Знаеш, че госпожа Конъли ще има котенца, стига си се мотал, хайде да отиваме… — Той надзърта иззад рафтовете в моя ред точно когато си закопчавам ризата. — Какво правиш?

— Моля?

— Пак тичаш гол из хранилището, нали?

— Хм, може би.

Старая се да звучи нехайно.

— Господи, Хенри! Дай ми количката.

Мат сграбчва натоварената с книги количка и започва да я тика към читалнята. Тежката метална врата се отваря и се затваря. Аз си обувам чорапите и обувките, изтупвам прахта от сакото си и го обличам. После влизам в читалнята, заставам с лице към Мат и към дългата като в класна стая маса, около която са насядали застаряващи богати дами, и започвам да разказвам за различните шрифтове на гениалния Рудолф Кох 103 103 Рудолф Кох (1876–1934), изтъкнат германски калиграф и печатар, разработил няколко шрифта. — Б.пр. . Мат разстила парчета филц, слага върху тях фолианти и вмъква умни забележки за Кох и към края на часа явно вече няма намерение поне този път да ме убива. Дамите се понасят щастливи да обядват. Ние с Мат обикаляме около масата, прибираме книгите в кашоните и ги товарим на количката.

— Извинявай, че закъснях — казвам аз.

— Ако не беше толкова неотразим — отвръща Мат, — щяхме да те ощавим и да те използваме за нова корица на „Das Manifest der Nachtkultur“ 104 104 Манифест на нощната култура (нем.). — Б.пр. .

— Няма такава книга.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Не.

Дотикваме количката обратно в хранилището и се заемаме да връщаме по местата им фолиантите и книгите. Водя Мат на обяд в „Бо Тай“ и всичко е простено, макар и не забравено.

Вторник, 11 април 1995 година

(Хенри е на 31 години)

Хенри : В библиотека „Нюбъри“ има стълбище, от което се страхувам. Разположено е в източния край на дългия коридор, какъвто има на всеки от четирите етажа, и отделя читалните от хранилището. То не е величествено като главното стълбище с неговите мраморни стъпала и украсени с фигури перила. Няма прозорци. С флуоресцентно осветление е, стените са от шлакобетон, стъпалата са циментови с жълти предпазни ленти. На всеки етаж има метални врати без прозорче. Но мен не ме плашат тези неща. Онова, което не харесвам на стълбището, е Клетката.

Тя е висока четири етажа и минава по средата на стълбището. На пръв поглед прилича на асансьорна клетка, но асансьор няма и никога не е имало. Никой в „Нюбъри“ явно не знае за какво служи Клетката и защо са я сложили. Според мен би трябвало да предпазва хората, за да не се хвърлят от стълбището и да се превръщат долу на площадката в купчина натрошени кости. Клетката е боядисана в бежово. Направена е от стомана.

Когато постъпих на работа в „Нюбъри“, Катрин ме разведе из всички потайности на библиотеката. Показа ми гордо хранилищата, стаята с археологически находки, неизползваното помещение в източния край, където Мат пее, изумително разхвърляната тясна стаичка на Макалистър, помещенията към справочната, служебния бюфет. Тръгнахме към отдел „Реставрация“ и когато Катрин отвори вратата към стълбището, аз за миг се стреснах. Погледнах ситната мрежа на Клетката и се дръпнах като подплашен кон.

— Какво е това? — попитах Катрин.

— О, това е Клетката — отвърна тя небрежно.

— Асансьор ли е?

— Не, просто клетка. Според мен не служи за нищо.