Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Купуваме я.

Тя е доста изненадана.

— Не искате ли да разгледате къщата? Ами съпругът ви?

— А, той вече я е виждал. Всъщност дайте да пообиколим.

Събота, 9 юли 1994 година

(Хенри е на 31 години, Клер — на 23)

Хенри : Днес е Денят на голямото преселение. Още от сутринта е горещо: ризите на хамалите бяха залепнали за гърбовете им, когато те се качиха в жилището ни ухилени, защото бяха решили, че с двустайно апартаментче ще се справят още до обяд. Усмивките им помръкнаха, когато застанаха в хола и видяха тежките викториански мебели на Клер и моите седемдесет и осем кашона с книги. Сега вече е тъмно, ние с Клер се разхождаме из къщата, докосваме стените, прокарваме длани по первазите от черешово дърво. Шляпаме с боси крака по дървените подове. Пускаме водата във ваната с крачка като на граблива птица, включваме и изключваме котлоните на тежката печка „Юнивърсъл“. Прозорците са голи, стоим на тъмно и светлината на уличните лампи се лее през мръсните стъкла върху празната камина. Клер обикаля от стая в стая, милва своята къща, нашата къща. Аз вървя след нея, гледам я как отваря дрешници, прозорци, шкафове. В трапезарията застава на пръсти, докосва с върха на пръста ключа на осветлението от гравирано стъкло. После си съблича ризата. Прокарвам език по гърдите й. Къщата ни обгръща, наблюдава ни, съзерцава ни, докато се любим в нея за пръв път, първия от многото пъти, а после, докато лежим изтощени на пода, сред кашоните, аз усещам, че сме намерили своя дом.

Неделя, 28 август 1994 година

(Клер е на 23 години, Хенри — на 31)

Клер : Неделният следобед е влажен и задушен, ние с Хенри и Гомес се разхождаме на воля из Евънстън. Сутринта бяхме на плажа Лайтхаус, палувахме из езерото Мичиган и се пекохме. Гомес поиска да го заровим в пясъка и ние с Хенри изпълнихме желанието му. Изядохме каквото си носехме за храна и подремнахме. Сега вървим по сенчестата страна на Чърч Стрийт и изтощени от слънцето, хапваме сладолед.

— Косата ти, Клер, е пълна с пясък — казва Хенри.

Спирам, навеждам се напред и тупам с ръка косата си, сякаш е килим. От нея пада пясък колкото за един плаж.

— Ушите ми са пълни с пясък. Долу също — оплаква се Гомес.

— С удоволствие ще те ударя по главата, но с останалото трябва да се справиш сам — отвръщам аз.

Излиза лек ветрец и ние подлагаме тела. Намотавам косата си на висок кок и веднага ми поолеква.

— Какво ще правим сега? — пита Гомес.

Ние с Хенри се споглеждаме.

— „Букманс Али“ 101 101 Букв. „Уличката на книжаря“ (англ.). — Б.пр. — отвръщаме двамата в хор.

Гомес въздиша тежко.

— О, боже. Само не и книжарници! Господи, имай милост, жено, към смирения ти слуга.

— Значи отиваме в „Букманс Али“ — оповестява блажено Хенри.

— Но ми обещайте, че няма да стоим там повече от… например три часа…

— Мисля, че затварят в пет — обяснявам му аз, — а сега вече е два и половина.

— Ти иди да изпиеш една бира — предлага Хенри.

— Мислех, че в Евънстън са на сух режим.

— Не, ако не ме лъже паметта, го отмениха. Стига да докажеш, че не си член на Младежката християнска организация, веднага ще ти дадат бира.

— Ще дойда с вас. Всички за един, един за всички.

Завиваме по Шърман, подминаваме сградата, където на времето се помещаваше „Маршал Фийлд“, а сега има далеч по-скромен магазин, после и театър „Варсити“, където сега има магазин за дрехи „Гап“. Свърваме по пресечката, вместена между цветарницата и ателието за поправка на обувки, и ето я и „Букманс Али“. Бутам вратата и ние влизаме в сумрачната прохладна книжарница, сякаш нахлуваме в миналото.

Роджър седи зад малкото си, отрупано с какво ли не бюро и разговаря с червендалест беловлас господин за нещо, свързано с камерната музика. Щом ни вижда, се усмихва.

— Клер, получих нещо, което ще ти хареса — оповестява книжарят.

Хенри отива право в дъното на книжарницата, където са книгите за библиофили. Гомес тръгва да обикаля и да разглежда странните малки предмети, наслагани в различните отдели: седло при книгите, посветени на Дивия запад, старовремски каскет, където са криминалните романи. При детските книжки си взима от огромната купа дъвка, без да подозира, че тези дъвки стоят там от години и човек може да си счупи зъбите с тях. Книгата, която Роджър ми е заделил, е холандски каталог за декоративна хартия със съвсем истински мостри. Веднага виждам, че това си е находка, и я слагам на масата до бюрото — началото на купчинката книги, които съм си харесала. После започвам да разглеждам замечтано лавиците, като вдъхвам наситената прашна миризма на хартия, лепило, стар мокет и дърво. Виждам, че Хенри е седнал на пода при книгите, посветени на изкуството, и е разгърнал нещо върху коленете си. Почернял е от слънцето и косата му стърчи във всички посоки. Доволна съм, че той се подстрига. Сега, с късата коса прилича повече на себе си. Наблюдавам го, докато вдига ръка, за да намотае малко от косата си около пръста, после се сеща, че тя е прекалено къса, и се чеше по ухото. Иска ми се да го докосна, да прокарам длан по тази смешно щръкнала коса, но вместо това се обръщам и се гмурвам сред рафтовете, посветени на туризъм.