Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Господи! Защо не ми каза? Чувствам се глупаво.

— О, не. Недей. Просто реших, че ще ти бъде приятно да го правиш по обичайния начин. Подходи много сериозно, изчете толкова литература, помислих, че искаш да избереш, а не да го възприемаш като нещо предопределено.

— Все някой трябва да попита за термитите и азбеста и да провери дали дървенията не е изгнила…

— Именно. Затова нека продължим, както сме започнали, така всеки поотделно ще стигне до общото заключение.

Накрая наистина намираме каквото търсим, преди това обаче има два-три напрегнати момента. Аз съм очарована от един бял слон в Ист Роджърс Парк, ужасен квартал в северния край на града. Къщата е огромна — викторианско чудовище, достатъчно голямо, за да приюти семейство от дванайсет души заедно с прислугата. Още преди да съм попитала, знам, че това не е нашата къща: Хенри е възмутен от нея, преди да сме прекрачили и прага. В задния двор има паркинг на огромна дрогерия. Вътре се забелязва скелетът на наистина красива къща: високи тавани, камини с мраморни лавици отгоре, прелестно изработена дървения…

— Много те моля — врънкам го аз. — Невероятна е.

— Точно така, невероятна. В тази чудесия ще ни ограбват и изнасилват поне по веднъж в седмицата. Освен това къщата се нуждае от основен ремонт, трябва да се сменят електрическата инсталация и тръбите, парното, вероятно и покривът. Просто не е това.

Казва го с глас, който не търпи възражения, с гласа на човек, който е видял бъдещето и няма намерение да го променя. След това два дни му се сърдя. Той ме води на суши.

— Пиленце. Гълъбче. Обич моя. Говори ми.

— Не е като да не ти говоря.

— Знам. Но се цупиш. А аз не искам да ми се цупят, особено когато съм изказал най-разумното мнение.

Келнерката идва и ние разглеждаме набързо листа с менюто. Не искам да се караме точно в „Катсу“, любимия ми ресторант, където сервират суши, заведение, в което се храним често. Отсъждам, че за да ме умилостиви, Хенри разчита именно на това, а също, че от сушито винаги се чувствам щастлива. Поръчваме гома-ае, хиджи-ки, футомаки, капамаки 100 100 Японска салата от задушен и изстуден спанак, залята със сусамов сос; салата от водорасли; разновидност на суши; разновидност на суши с пълнеж от кисела краставичка. — Б.пр. и най-различни други сурови неща върху оризови правоъгълници. Сервитьорката Кико изчезва с поръчката ни.

— Не ти се сърдя.

Това е вярно само донякъде. Хенри вдига вежда.

— Добре. Чудесно, Какво тогава не е наред?

— Съвсем сигурен ли си, че там, където си бил, наистина е била нашата къща? Ами ако грешиш и се откажем от нещо наистина хубаво само защото гледката към задния двор не е същата?

— Вътре имаше страшно много наши неща, това със сигурност беше нашата къща. Е, може би не първата… не бях достатъчно близо, за да видя на каква възраст си. Стори ми се доста млада, но може би просто си била запазена. Но ти се заклевам, че къщата беше наистина много хубава, а и не е ли страхотно да имаш ателие отзад?

Въздъхвам.

— Да. Страхотно ще бъде. Господи. Как ми се иска да заснемеш с видеокамера някои от екскурзиите си! Щеше да бъде прекрасно, ако можех да видя тази къща. Толкова ли не можа да погледнеш адреса?

— Съжалявам. Но минах съвсем набързо.

Понякога съм готова да дам всичко, само и само да отворя мозъка на Хенри и да видя като на филм паметта му. Помня първия път, когато се научих да боравя с компютър: бях на четиринайсет години и Марк се опитваше да ми покаже как да рисувам на неговия „Макинтош“. Някъде на десетата минута ми се искаше да бръкна с ръце в екрана и да пипна истинското нещо вътре, каквото и да е то. Обичам да правя нещата направо, да докосвам повърхността, да виждам цветовете. Ще полудея, докато търсим къща с Хенри. Все едно управлявам някое от онези ужасни детски автомобилчета с дистанционно устройство. Вечно ги блъскам в стената. Нарочно.

— Хенри, имаш ли нещо против известно време да търся сама къща?

— Не, вероятно не. — Той изглежда леко обиден. — Щом искаш.

— Нали накрая така и така ще стигнем до това място? Няма да се промени нищо.

— Така е. Да, не се съобразявай с мен. Но се постарай да не се влюбваш пак в разни чудовищни дупки, чу ли?

След близо един месец обикаляне и още двайсетина къщи, най-после я откривам. Намира се на Ейнзли, на Линкълн Скуеър и представлява постройка от червени тухли, правена през 1926 година. Каръл си играе дълго с ключалката и докато отваря вратата, ме плисна непреодолимото усещане, че именно за това тук става дума… отивам направо при задния прозорец, надзъртам към двора и наистина, виждам бъдещото си ателие, има и беседка с лоза, после се обръщам към Каръл, която ме гледа изпитателно, и заявявам: