Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Хенри изключва телевизора. Усмихва се.

— Чиста работа, а?

Не знам какво да кажа.

Хенри вижда, че не скачам от радост.

— Кажи: „Благодаря ти, скъпи, че намери мангизите, с които да си купим къща.“ Друго не ми трябва.

— Но… Хенри… това не може да е истина.

— Може, и още как. Това е истински лотариен билет. Ако го занесеш в гастронома „Кац“, Мини ще те прегърне, а щат Илинойс ще ти издаде истински чек.

— Но ти си знаел.

— Естествено. Разбира се. Просто трябваше да погледна утрешния брой на „Триб“.

— Не можем… това е измама.

Хенри се шляпва театрално по челото.

— Какъв глупак съм. Да забравя, че трябва да си купим билети, без и да подозираме какви са печелившите числа. Е, можем да оправим нещата.

Той тръгва по коридора и изчезва в кухнята, после се връща с кутия кибрит. Запалва една клечка и доближава до нея билета.

— Не!

Хенри духва клечката, за да я угаси.

— Няма никакво значение, Клер. Ако пожелаем, можем да печелим от лотарията всяка седмица от следващата година. Ако това ти пречи, няма проблем. — Билетът е леко опърлен в единия ъгъл. Хенри сяда до мен на канапето. — Знаеш ли? Поизчакай, ако решиш да вземеш печалбата, ще го направим, ако не искаш, можеш да я дадеш на първия бездомник, когото срещнеш…

— Не е честно.

— Кое не е честно?

— Не можеш току-така да стовариш върху мен такава огромна отговорност.

— Каквото и да решиш, ще го приема. Ако смяташ, че мамим щат Илинойс и вземаме парите, задигнати от отрудените балами, няма да се занимаваме повече с това. Сигурен съм, че все ще намерим начин да ти вземем по-голямо ателие.

О! По-голямо ателие. Колко съм тъпа — чак сега включвам, че Хенри може да спечели от лотарията, когато си поиска, че не го е направил досега, защото не е нормално, че е решил да загърби фанатичната си решимост да живее като нормален човек, така че аз да имам ателие, достатъчно голямо, за да се разхождам из него на ролкови кънки, а аз проявявам черна неблагодарност.

— Клер! Земята вика Клер…

— Благодаря ти — казвам аз прекалено внезапно.

Хенри вдига вежди.

— Това означава ли, че ще си вземеш печалбата от билета?

— Не знам. Означава „благодаря ти“.

— Винаги на твое разположение. — Настъпва неловко мълчание. — Ей, какво ли дават по телевизията?

— Сняг.

Хенри се смее, изправя се и ме дърпа да стана от канапето.

— Хайде, ела да похарчим малко от спечелените с измама пари.

— Къде отиваме?

— Не знам. — Хенри отваря дрешника в коридора, подава ми якето. — Ей, хайде да купим на Гомес и Шарис кола за сватбата.

— Ако не ме лъже паметта, те ни подариха чаши за вино.

Препускаме надолу по стълбите. Навън е съвършена пролетна вечер. Стоим на тротоара пред блока и Хенри ме хваща за ръката, и аз го поглеждам, и вдигам сплетените ни длани, и Хенри ме завърта, и не след дълго ние танцуваме по Бел Плейн Авеню под съпровода не на музика, а на звука от колите, профучаващи покрай нас, и на собствения си смях, и на мириса на черешов цвят, който се сипе ли, сипе като сняг по тротоара, докато ние танцуваме под дърветата.

Сряда, 18 май 1994 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер : Опитваме се да купим къща. Изумително е да пазаруваш къща. Хора, които никога, при никакви обстоятелства, не биха те поканили в дома си, разтварят широко врати, разрешават ти да надзърнеш и в най-скришните кътчета, да изказваш мнение за тапетите им, да ги подпитваш за водосточните тръби.

Ние с Хенри оглеждаме по съвсем различни начини къщите. Аз обикалям бавно, взирам се в дървенията и тръбите, задавам въпроси за парното, проверявам дали в мазето не е избила вода. А Хенри отива направо в дъното на къщата, поглежда през задния прозорец и ми клати глава. Брокерката от фирмата за недвижими имоти Каръл го мисли за откачен. Обяснявам й, че е вманиачен на тема градини. След като това се е повтаряло отново и отново цял ден, се прибираме с колата от офиса на Каръл и аз решавам да проуча как стоят нещата с налудничавия подход на Хенри.

— Какви ги вършиш, да те вземат дяволите? — питам любезно.

Хенри е смутен.

— Не бях сигурен, че искаш да го знаеш, но вече съм бил в бъдещия ни дом. Не знам кога, но съм бил… ще бъда… там един прекрасен есенен ден, надвечер. Стоях на прозореца в задната част на къщата, до масичката с мраморен плот, подарък от баба ти, и гледах към задния двор и прозореца на тухлена постройка, където май ти беше ателието. Там ти вадеше листове хартия. Бяха сини. Ти беше прихванала косата си с жълта ластична панделка, беше облечена в зелен пуловер и както винаги, беше с гумената престилка. В двора има беседка с лоза. Бях там към две минути. Затова просто се опитвам да открия тази гледка и тогава ще разбера, че това е нашият дом.