Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Влизаме в някакви релси. Хенри е на работа в „Нюбъри“ от вторник до събота включително. Става в седем и половина и слага кафето, после намъква набързо екипа и излиза да тича. След като се върне, си взима душ и се облича, а аз ставам сънена от леглото и разговарям с него, докато той приготвя закуската. Щом се нахраним, Хенри си мие зъбите и изхвърча от нас, за да хване метрото, а аз пак си лягам и дремя още час — час и нещо.

Когато ставам отново, жилището е притихнало. Взимам си вана, сресвам се и обличам работните дрехи. Наливам си още една чаша кафе, отивам в задната стая, където е ателието ми, и затварям вратата.

В началото на брачния живот ми е доста трудно в моето тясно ателие. Пространството, което мога да нарека мое и което не е запълнено от Хенри, е толкова малко, че и идеите ми се смаляват. Приличам на гъсеница в хартиен пашкул: заобиколена съм от скици на скулптури, от рисунчици, наподобяващи мухи, които се блъскат в прозорците и размахват криле с надеждата да се отскубнат от тясното пространство. Правя макети и скулптури, които са като репетиция за огромните фигури. От ден на ден, идеите ми хрумват с все по-голямо нежелание, сякаш знаят, че ще ги подложа на глад и ще спра растежа им. Нощем сънувам цветове, как потапям ръце в котли с целулоза. Сънувам мънички градинки, в които не мога да стъпя, защото съм великанка.

Най-сладкото в това да създаваш изкуство — а предполагам, и всичко останало — е мигът, когато мъглявата, невеществена идея се превръща в плът, във вещ, във вещество в един веществен свят. Кирка, Нимбуя, Артемида, Атина, всички магьосници от едно време — те явно са познавали това чувство, докато са превръщали обикновените простосмъртни в приказни същества, докато са крадели тайните на вълшебниците и са разполагали цели войнства: я виж, ето го новото нещо. Наречете го свиня, война, лаврово дърво. Наречете го изкуство. Сега магията, която мога да направя, е малка магия, осуетена магия. Работя всеки ден, а не създавам нищо. Чувствам се като Пенелопа, която все тъче и все разплита.

Ами Хенри, моят Одисей? Хенри е творец от друго естество, творец, който изчезва. Съвместният ни живот в този прекалено малък апартамент е белязан с малките отсъствия на Хенри. Понякога той изчезва неусетно — вървя си аз от кухнята към коридора и намирам на пода купчина дрехи. Или ставам сутрин от сън и заварвам душа в банята да тече, а под него — никого. Понякога е стряскащо. Един следобед си работя в ателието и чувам, че зад вратата някой стене, и когато я отварям, заварвам в коридора Хенри да стои гол на четири крака, а от главата му да тече кръв. Той отваря очи, вижда ме и изчезва. Друг път се събуждам през нощта, а Хенри го няма. На сутринта ми разказва къде е бил, както други съпрузи разказват на жените си какво са сънували: „Бях в тъмната Зелцерова библиотека от 1989 година.“ Или: „В някакъв двор ме подгони овчарка и се наложи да се покатеря на едно дърво.“ Или: „Стоях под дъжда недалеч от жилището на нашите и слушах как мама пее.“ Чакам Хенри да ми разкаже как ме е видял като малка, досега обаче това не се е случвало. Когато бях малка, изгарях от нетърпение да видя Хенри. Всяко негово посещение си беше събитие. Сега всяко отсъствие е несъбитие, изваждане, приключение, за което ще науча, когато моят пътешественик изникне в нозете ми целият в кръв или свирукащ, засмян или разтреперан. Сега ме е страх, когато него го няма.

Хенри : Когато живееш с жена, всеки ден научаваш по нещо ново. Дотук съм научил, че дългата коса за нула време запушва канала на душа, че не е препоръчително да изрязваш нещо от вестника, докато жена ти не го е прочела, дори и въпросният вестник да е отпреди една седмица, че единствен аз в двучленното ни семейство мога, без да се цупя, да вечерям едно и също три дни поред, че слушалките са изобретени, за да предпазят съпрузите от музикалните крайности на другия. (Как е възможно Клер да слуша „Чийп Трик“? Защо харесва „Игълс“? Така и няма да разбера, защото, попитам ли, тя тутакси започва да се отбранява. Как е възможно жената, която обичам, да отказва да слуша „Мюзик дю Гаро е дьо ла Фарай“?) Най-трудният урок е самотата на Клер. Понякога се прибирам у нас и Клер изглежда някак раздразнена: прекъснал съм някаква нейна мисъл, нахълтал съм в изпълнената с блянове тишина на деня й. Случва се да видя върху лицето й изражение, което наподобява затворена врата. Тя е влязла вътре в стаята на съзнанието си и седи там, плете или прави друго. Установих, че Клер обича да е сама. Но всеки път, когато се връщам от пътешествията си във времето, се радва да ме види.