Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Бен изглежда разтревожен.

— Как си?

— Добре. Можете ли, момчета, да ми направите една услуга? — Те кимат. — Върни се, Гомес, в църквата. Аз съм там, чакам в преддверието. Вземи ме и ме доведи тук. Вкарай ме незабелязано в мъжката тоалетна на долния етаж и ме остави там. А ти, Бен, дръж под око мен — соча аз гърдите си — и когато ти кажа, грабвай смокинга и ми го донеси в тоалетната. Разбра ли?

Гомес пита:

— С колко време разполагаме?

— Не е много.

Той кима и се отдалечава. Задава се Шарис, Гомес я целува по челото и продължава нататък. Обръщам се към Бен, който изглежда уморен.

— Как си? — питам го.

Той въздиша.

— Нямам сили. Хм, Хенри!

— Да.

— От кое време идваш?

— От 2002 година.

— Можеш ли… Виж, знам, че не ги обичаш тези неща, но…

— Какво? Не се притеснявай, Бен. Каквото и да искаш, ще го изпълня. Днес случаят е по-особен.

— Я ми кажи: жив ли съм още?

Бен не ме гледа, вперил е очи в оркестъра, който настройва инструментите в балната зала.

— Да. Добре си. Видях те само преди няколко дни, играхме билярд.

Бен въздиша тежко.

— Благодаря ти.

— Винаги на твое разположение.

Очите му се пълнят със сълзи. Подавам му носната си кърпа и той я взима, после обаче ми я връща, без да я е използвал, и тръгва да търси мъжката тоалетна.

(7:04 часът вечерта)

Клер : Всички сядат за вечерята и никой не може да открие Хенри, Питам Гомес дали го е виждал, а Гомес ми отправя един от своите Гомесови погледи и отговаря как бил сигурен, че Хенри ще се появи всеки момент. При нас идва Кими, която изглежда много крехка и разтревожена в копринената си розова рокля.

— Къде е Хенри? — пита ме тя.

— Не знам, Кими.

Тя ме притегля към себе си и ми шушука на ухото:

— Видях как младият му приятел Бен пренася през фоайето купчина дрехи.

О, не. Ако Хенри се е върнал обратно в своето настояще, ще ми бъде трудно да обясня. Дали да не кажа, че е имало спешен случай? Някакъв библиотекарски спешен случай, с който Хенри е трябвало да се заеме незабавно? Но всичките му колеги са тук. Може би да кажа, че Хенри страда от амнезия, изгубил се е…

— Ето го — оповестява Кими.

Стиска ръката ми. Хенри стои на вратата и оглежда множеството, после ни вижда. Хуква към нас.

Аз го целувам.

— Здрасти, страннико.

Той, моят по-млад Хенри, онзи, чието място е тук, се е завърнал в настоящето. Хваща мен и Кими за ръцете и ни повежда към масата. Кими се смее и му шепне нещо, което аз не чувам.

— Какво ти каза? — питам го, след като сядаме.

— Попита дали смятаме да сме трима по време на първата брачна нощ.

Изчервявам се като рак. Кими ми намига.

(7:16 часът вечерта)

Хенри : Седнал съм в библиотеката на клуба, хапвам сандвичи и чета първото издание на „Сърцето на мрака“ 97 97 Роман на Джоузеф Конрад. — Б.пр. с луксозна корица, което вероятно не е отваряно никога. С ъгълчето на окото виждам управителя на клуба, който се носи шеметно към мен. Затварям книгата и я връщам върху лавицата.

— Съжалявам, господине, но се опасявам, че се налага да ви помоля да напуснете.

Който е без риза и без обувки, остава и без обслужване.

— Добре.

Изправям се и когато управителят ми обръща гръб, в главата ми нахлува кръв и аз изчезвам. Появявам се със смях на пода в кухнята от 2 март 2002 година. Открай време съм искал да го направя.

(7:21 часът вечерта)

Клер : Гомес държи реч:

— Скъпи Клер и Хенри, роднини и приятели, членове на журито… чакайте, това последното го махнете. Скъпи влюбени, тази вечер сме се събрали на бреговете на Ергенската земя, за да помахаме за сбогом на Клер и Хенри, които поемат заедно на път с надеждния кораб на брачния живот. И колкото и да ни е тъжно да гледаме как те се прощават с радостите на ергенлъка, сме убедени, че възхваляваното състояние на брачно блаженство ще бъде за тях по-удобен нов адрес. Някои от нас дори може би ще се присъединим в скоро време към тях, освен ако не измислим начин да го избегнем. И така, нека вдигнем наздравица за Клер Абшир Детамбъл, красива художничка, заслужаваща цялото щастие, което би могло да я споходи в новия й свят. И за Хенри Детамбъл, страхотен пич и късметлия — дано житейското море се разпростре като стъкло пред вас, дано винаги имате попътен вятър. За щастливите младоженци!

Гомес се навежда и ме целува по устата, а аз срещам за миг погледа му, после мигът отлита.

(8:48 часът вечерта)

Хенри : Вече сме разрязали тортата и сме я изяли. Клер е хвърлила букета (хвана го Шарис), аз пък съм хвърлил жартиера на Клер (хвана го не друг, а Бен). Оркестърът свири „Качвай се на влака“, хората танцуват. Вече съм танцувал с Клер и Кими, Алиша и Шарис, сега танцувам с Хелън, която си е страхотно парче, а Клер танцува с Гомес. Докато въртя нехайно Хелън, виждам, че Силия Атли отива при Гомес и му отнема Клер, а той ми отнема Хелън, след което аз се сливам с множеството при бара и започвам да гледам как Клер танцува със Силия. При мен идва Бен. Пие зелцер. Аз си поръчвам водка с тоник. Бен е преметнал като траурна лента жартиера на Клер през ръката си.