Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Чудесно. Дошла си при точния човек за всичките си извънхронологични потребности.

(11:15 часът сутринта)

Клер : Влизам през задната врата и оставям чадъра в мокрото помещение. В коридора почти се сблъсквам с Алиша.

— Къде беше? Джанис е тук.

— Колко е часът?

— Единайсет и петнайсет. Ей, облякла си си блузата наопаки и откъм обратната страна.

— Това е на късмет, нали?

— Сигурно, но все пак се преоблечи, преди да се качиш горе.

Отново се шмугвам в мокрото помещение и обличам блузата на обратно. После изтичвам горе. Мама и Джанис стоят в коридора пред стаята ми. Джанис носи огромна чанта с козметика и с други уреди за изтезания.

— Ето те и теб. Вече се притеснявах. — Мама ме вкарва в стаята ми, Джанис донася оборудването. — Трябва да уредя нещо за сватбената гощавка — заявява мама и едва ли не кърши ръце, докато излиза.

Аз се обръщам към Джанис, която ме оглежда критично.

— Цялата ти коса е мокра и сплъстена. Защо не се срешеш, докато аз си подредя нещата?

Джанис започва да вади от чантата хиляди тубички и шишенца и да ги слага по тоалетката.

— Джанис! — Връчвам й картичка от галерия „Уфици“. — Можеш ли да направиш това?

Винаги съм харесвала малката принцеса Медичи, чиято коса доста прилича на моята: нейната е сплетена на множество плитчици, в които блещукат ситни перли, и после се спуска на красив кехлибарен водопад. Анонимният художник явно също я е обичал. Как да не я обича човек!

Джанис се замисля.

— Майка ти смята, че ще правим друго.

— Ами да. Но сватбата е моя. Косата също. И ще ти дам много голям бакшиш, ако я направиш както искам.

— Ако ще правим това, няма да ми остане време да те гримирам, доста дълго ще сплитам плитките.

Алилуя!

— Не се притеснявай. Аз ще се гримирам сама.

— Добре тогава. Само я разреши и започваме.

Заемам се да разплитам сплъстените кичури. Цялата тази работа вече ми харесва. Оставям се на тънките кафяви ръце на Джанис и се питам какво ли е намислил Хенри.

(11:36 часът сутринта)

Хенри : Смокингът и всички съпътстващи го мъки са оставени върху леглото. Както е тръгнало, ще замразя в тази студена стая недохранения си задник. Премествам всичките си студени мокри дрехи от ваната в мивката. Тази баня е изумителна — голяма е колкото стаята. С килим е и е неумолимо псевдовикторианска. Ваната е огромна, с крака като на граблива птица, и е вместена между най-различни папрати и купчинки хавлиени кърпи, и старинен скрин, и голяма репродукция в рамка на „Пробуденото съзнание“ на Хънт 95 95 Уилям Холман Хънт (1827–1910), английски художник прерафаелит. — Б.пр. . Первазът на прозореца е на петнайсетина сантиметра от пода и пердетата са от прозрачен бял муселин, така че виждам Мейпъл Стрийт в цялата й покрита с мъртви листа слава. Нагоре по улицата лениво се движи бежов линкълн континентал. Пускам топла вода във ваната, която е толкова голяма, че чак се уморявам да я чакам да се напълни, и влизам вътре. Забавлявам се, като си играя с душа, който е прикрепен, както в Европа, и махам капачетата на десетината шампоани, гелове за вана и балсами за коса и ги мириша — на петия вече ме боли глава. Пея „Жълта подводница“. Всичко в радиус от метър и двайсет става мокро.

(12:35 часът на обяд)

Клер : Джанис ме пуска и край мен се струпват мама и Ета. Ета казва:

— О, Клер, колко си хубава!

Мама пък казва:

— Нали се бяхме разбрали за друга прическа, Клер?

И започва да опява на Джанис, а после й плаща, а когато мама не гледа, аз й давам бакшиша.

Уговорили сме се да се облека в църквата, затова ме натоварват на колата и поемаме към „Сейнт Базил“.

(12:55 часът на обяд)

(Хенри е на 38 години)

Хенри : Вървя пеш по магистрала 12, на около три километра южно от Саут Хейвън. Като време денят е направо ужасен. Есен е, духа вятър, вали като из ведро, студено е. Аз съм само по джинси, бос съм, мокър съм до кости. Нямам представа къде във времето се намирам. Тръгнал съм към къщата в „Полска чучулига“ с надеждата да се подсуша в Читалнята и може би да хапна нещо. Нямам пари, но когато виждам розовата неонова табела на бензиностанция „Пазарувайте евтино“, свървам към нея. Влизам вътре и за миг спирам, за да си поема дъх, при което от мен по линолеума се стича вода.

— Не е много приятно да си навън в такъв ден — отбелязва слабият възрастен господин зад щанда.

— Да — съгласявам се аз.

— Колата ви ли се е повредила?

— Моля? А, не. — Той ме оглежда изпитателно, забелязва, че съм бос и съм облечен не според сезона. Аз мълча и се преструвам на смутен. — Гаджето ме изрита от тях.