Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

(8:17 часът сутринта)

Клер : Алиша седи на леглото ми и ме ръга.

— Хайде, Клер — побутва ме тя. — Над блатото се съмна. Пеят птици — което изобщо не е вярно, — скачат жаби и е време да ставаш.

Алиша ме гъделичка. Отмята завивките и двете започваме да се боричкаме, и аз я залепям по гръб точно когато Ета подава глава през вратата и изсъсква:

— Момичета! Какво е това блъскане! Баща ви помисли, че върху къщата е паднало дърво, а то каква била работата, вие двете се опитвате да се избиете. Закуската е почти готова.

След тези думи тя дръпва внезапно глава, а ние я чуваме как слиза с тежка стъпка по стълбите и избухваме в смях.

(8:32 часът сутринта)

Хенри : Навън вятърът продължава да фучи и да блъска, но въпреки това аз ще изляза да потичам. Изучавам картата на Саут Хейвън („Бляскав скъпоценен камък на залезния бряг на езерото Мичиган!“), която Клер ми е набавила. Вчера потичах по плажа, беше приятно, но тази сутрин е неосъществимо. Виждам как о брега се разбиват двуметрови вълни. Измервам към два километра по улиците и решавам да тичам в кръг — ако навън е ужасно, мога да скъся маршрута. Протягам се. Всичките ми стави пукат. Почти чувам как напрежението трещи като статично електричество в телефонна линия в нервите ми. Обличам се и излизам в света.

Дъждът ме блъсва в лицето. Тутакси ставам вир-вода. Тичам бавно по Мейпъл Стрийт. Жива мъка си е — боря се с вятъра и просто е невъзможно да увелича скоростта. Минавам покрай жена, която стои на тротоара заедно с булдога си, и тя ме поглежда изумено. „Това не е просто бягане за здраве — казвам й беззвучно. — Това е отчаяние.“

(8:54 часът сутринта)

Клер : Събрали сме се около масата, за да закусим. От всички прозорци се процежда студ и аз почти не виждам навън, толкова проливен е дъждът. Как Хенри ще излезе да тича?

— Страхотно време за сватба — подмята шеговито Марк.

— Не съм го избирала аз — отговарям и свивам рамене.

— Така ли?

— Избра го татко.

— Е, аз плащам — заявява сприхаво той.

— Така си е.

Продължавам да дъвча препечената филия. Майка ми оглежда критично чинията ми.

— Защо не си вземеш от бекона, миличка, много е хубав. И от яйцата?

От самата мисъл ми се повдига.

— Не мога. Наистина. Моля те.

— Е, поне намажи филията с фъстъчено масло. Имаш нужда от белтъчини.

Поглеждам към Ета, която отива в кухнята и след минута се връща с кристална чинийка, пълна с фъстъчено масло. Благодаря й и мажа малко от маслото върху филията.

Питам майка:

— Имам ли време, докато се появи Джанис?

Джанис ще прави нещо ужасяващо с лицето и косата ми.

— Тя ще дойде в единайсет. Защо?

— Трябва да отскоча до града, за да взема нещо.

— Мога да го взема аз, миличка.

Явно й е олекнало от мисълта, че ще се махне от къщата.

— Предпочитам да отида аз.

— Можем да отидем двете.

— Сама.

Моля я безмълвно. Тя е озадачена, но скланя.

— Добре тогава. Както искаш.

— Чудесно. Връщам се веднага.

Ставам и понечвам да изляза. Татко се прокашля.

— Нали ще ме извините?

— Да, разбира се.

— Благодаря.

И хуквам.

(9:35 часът сутринта)

Хенри : Стоя в огромната празна вана и се мъча да смъкна студените мокри дрехи. Току-що купените ми маратонки са придобили съвсем нов вид, който извиква спомени за живота в морето. Оставил съм мокра диря от входната врата до ваната и се надявам госпожа Блейк да не се сърди много.

Някой чука на вратата.

— Един момент — провиквам се аз.

Отивам и я открехвам. За мое изумление е Клер.

— Паролата! — казвам й тихо.

— Чукай ме — отвръща Клер.

Отварям широко вратата. Клер влиза, сяда на леглото и започва да си изува обувките.

— Това да не е шега?

— Ела, о мой почти съпруже. До единайсет трябва да се прибера. — Тя ме оглежда от глава до пети. — Ходил си да тичаш! Мислех, че няма да излезеш в този дъжд.

— Отчаяните времена изискват отчаяни действия. — Смъквам тениската и я мятам във ваната. Тя се приземява с жвакащ звук. — Не е ли на лошо младоженецът да вижда младоженката преди сватбата?

— Ами затвори си тогава очите.

Клер отива бавно в банята и грабва една от хавлиените кърпи. Навеждам се и тя ми подсушава косата. Страхотно е. Мога да си стоя така цял живот. Да, наистина.

— Тук е ужасен студ — казва Клер.

— Ела и полегни, почти жено. Това е единственото топло местенце в цялата къща.

Лягаме.

— Правим всичко наопаки, нали?

— Пречи ли ти?

— Не. Харесва ми.