Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Голям скок напред.

— По дяволите!

Прехвърляме на Шарис всичките си недвижими имоти, тя ги връща обратно заедно със своите в Банката.

— Жалко за Паркинга.

— Съжалявам. — Хенри се мести в средата на дъската и се озовава на „Сейнт Джеймс“. — Купувам.

— Клетият ми малък „Сейнт Джеймс“ — роптае Шарис.

Тегля карта от Свободната купчина.

— Какъв днес е разменният курс на йената спрямо долара?

— Нямам представа. Откъде се взе този въпрос?

— От мен — усмихва се Шарис.

— Какъв е отговорът?

— 99,8 йени за долар.

— Добре. Оставам си без „Сейнт Джеймс“. Ти си на ред.

Хенри подава зарчето на Шарис. Пада й се четири и тя се озовава в Затвора. Взима карта, където пише какво престъпление е извършила: злоупотребила е при сключването на сделки с вътрешна информация. Смеем се.

— Това би трябвало да се падне на вас — заявява Гомес.

Ние с Хенри се усмихваме скромно. Напоследък правим удар след удар на фондовия пазар. За да излезе от Затвора, Шарис трябва да отговори на три въпроса.

Гомес вади от Купчината на късмета.

— Въпрос първи: посочи двама прочути творци, с които Троцки се е познавал в Мексико.

— Диего Ривейра и Фрида Кало.

— Браво на теб. Въпрос втори: колко плаща „Найки“ на виетнамските работници, за да произвеждат тези смехотворно скъпи маратонки?

— О, боже. Не знам… Три долара? Десет цента?

— Какъв е твоят отговор?

В кухнята се чува страхотен трясък. Всички скачаме, а Хенри казва:

— Седнете!

Толкова е категоричен, че се подчиняваме. Той хуква към кухнята. Шарис и Гомес ме поглеждат стреснато. Аз клатя глава.

— Не знам.

Всъщност обаче знам. Чуват се шепнене, стон. Шарис и Гомес слушат вцепенени. Аз се изправям и тръгвам тихо след Хенри.

Той е коленичил на пода и държи кърпата за съдове до главата на голия мъж, който лежи на линолеума и също, разбира се, е Хенри. Дървеното шкафче, където държим съдовете, е клюмнало на една страна, стъклото е на парчета, всички чинии са се изсипали и са се изпочупили. Хенри се е проснал насред отломъците и целият е покрит с кръв и със стъкло. Двамата Хенриевци ме поглеждат: единият жално, другият притеснено. Прикляквам срещу Хенри, надвесвам се над Хенри.

— Откъде идва цялата тази кръв? — прошепвам.

— Според мен от главата — отвръща също през шепот Хенри.

— Дай да повикаме „Бърза помощ“ — предлагам му аз.

Започвам да събирам стъклата по гърдите на Хенри. Той затваря очи и казва:

— Недей.

Аз спирам.

— Майко мила! — ахва Гомес, който вече стои на вратата.

Забелязвам, че Шарис се е вдигнала зад него на пръсти и се опитва да надзърне през рамото му.

— А-ах! — ахва тя и го избутва.

Хенри мята една от кърпите за съдове над гениталиите на своя двойник, проснат на пода.

— О, Хенри, не се притеснявай, рисувала съм хиляди модели…

— Опитвам се да запазя поне някакво благоприличие — тросва се Хенри.

Шарис трепва, сякаш я е ударил през лицето.

— Виж какво, Хенри… — боботи Гомес.

При такова стълпотворение не мога да мисля.

— Млъкнете всички, ако обичате — подвиквам отчаяна. За моя изненада те се подчиняват. — Сега какво? — питам Хенри, който лежи свъсен на пода и се опитва да не мърда.

Той отваря очи, известно време ме гледа и чак тогава отговаря.

— След няколко минути изчезвам — изрича тихо. Поглежда към Хенри. — Дай нещо за пиене.

Хенри скача и се връща с чаша за сок, пълна с „Джак Даниълс“. Аз прикрепям главата на Хенри и той успява да изгълта някак една трета от него.

— Разумно ли е? — пита Гомес.

— Не знам. Все ми е тая — уверява го Хенри от пода. — Боли ужасно. — Той стене. — Дръпнете се! Затворете очи…

— Защо… — подхваща Гомес.

Хенри се гърчи на пода, сякаш през тялото му тече ток. Главата му се тресе неудържимо и той крещи:

— Клер!

Затварям очи. Чува се шум, все едно някой разпаря чаршаф, но много по-силен, сетне навсякъде се посипва водопад от стъкло и порцелан и Хенри изчезва.

— О, боже! — възкликва Шарис.

Ние с Хенри се гледаме. „Този път беше различно, Хенри. Беше грозно, изпълнено с болка. Какво ти става?“ Пребледнялото му лице ми казва, че и той не знае. Хенри проверява дали в уискито има парчета стъкло и после го изпива до дъно.

— Какво ще правим с всичкото това стъкло? — пита Гомес и се изтръсква предпазливо.

Хенри се изправя, протяга ми ръка. Тя е покрита със ситни капчици кръв и парченца порцелан и кристал. Изправям се и поглеждам Шарис. Тя има голяма рана от порязване върху лицето си, по бузата й като сълза се стича кръв.