Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Доста време седим и се гледаме. Накрая Роберто ме моли:

— Обещай, че няма да се повтаря.

— Не мога. Искам, но не мога.

Роберто въздиша и маха с ръка към вратата.

— Върви. Заеми се с каталога на колекцията „Кигли“, така временно ще си спестиш неприятностите.

Колекцията „Кигли“ е постъпила като дарение наскоро и се състои от над две хиляди скучни писания от викторианската епоха, посветени главно на сапуна. Кимам и ставам от стола. Докато отварям вратата, Роберто казва:

— Толкова страшно ли е, Хенри, че не можеш да ми кажеш?

Колебая се.

— Да — отговарям.

Роберто мълчи. Затварям след себе си вратата и отивам в кабинета си. Мат седи зад бюрото ми и прехвърля разни неща от своя в моя календар. Когато влизам, вдига глава.

— Уволни ли те? — пита Мат.

— Не — отвръщам.

— Защо?

— Не знам.

— Странно. Между другото, изнесох вместо теб лекцията за ръчно подвързаните книги в Чикаго.

— Благодаря. Утре да те черпя ли на обяд?

— Разбира се. — Мат проверява календара пред себе си. — След четирийсет и пет минути имам лекция по история на печатарството. — Кимам и започвам да търся из бюрото си списъка с нещата, които трябва да покажем. — Хенри!

— Да.

— Къде беше?

— В Мънси, щата Индиана. През 1973 година.

— Да, бе, да. — Мат върти очи и се подсмихва ехидно. — Както и да е.

Неделя, 17 декември 1995 година

(Клер е на 24 години, Хенри — на 8)

Клер : На гости съм на Кими. Днес е снежен декемврийски неделен следобед. Ходих да купувам коледни подаръци, сега седя в кухнята на Кими, пия мляко с какао, топля си краката на радиатора и я угощавам с разкази как съм се пазарила и каква коледна украса съм сложила. Докато си говорим, Кими реди пасианс и аз й се възхищавам за обиграните движения, с които размесва картите и ги обръща върху масата. На печката къкри ядене. В трапезарията се чува шум, пада стол. Кими вдига очи, обръща се.

— Кими — шушукам аз. — Под масата в трапезарията има едно момченце.

Някой се смее звънко.

— Хенри! — провиква се Кими. Никакъв отговор. Тя се изправя и застава на вратата. — Ей, приятелю. Престани. И облечи нещо, господинчо.

Най-неочаквано от прага ме гледа малко голо момченце, което изчезва точно толкова неочаквано. Кими се връща, сяда отново при масата и си продължава пасианса.

— Ужас! — казвам аз.

Кими се усмихва.

— Напоследък не се случва често. Сега, когато идва, вече е голям. Но не се появява толкова често, както преди.

— Никога не съм го виждала да се пренася така напред, в бъдещето.

— Да, все още нямаш толкова много бъдеще с него.

Трябва да мине известно време, докато схвана какво е имала предвид. После се питам какво ли бъдеще ще бъде това и си мисля за бъдещето, което се разширява и малко по малко се разтваря за Хенри, така че той да дойде при мен от миналото. Пия млякото с какао и гледам замръзналия двор на Кими.

— Той липсва ли ти? — питам я аз.

— Да, липсва ми. Но сега вече е голям. Когато се явява като малко момченце, прилича на призрак, нали разбираш? — Аз кимам. Кими приключва с пасианса, събира картите. Поглежда ме, усмихва се. — Кога ще си имате дете?

— Не знам, Кими. Не съм сигурна, че можем да имаме.

Тя се изправя, отива при печката и разбърква яденето.

— Е, човек никога не знае.

— Така си е.

Човек никога не знае.

По-късно ние с Хенри лежим в леглото. Снегът продължава да се сипе, радиаторите потракват тихо. Обръщам се към Хенри, той ме поглежда и аз му казвам:

— Хайде да си направим дете.

Понеделник, 11 март 1996 година

(Хенри е на 32 години)

Хенри : Успях да издиря доктор Кендрик, той работи към болницата на Чикагския университет. Мартенският ден е злостно влажен и студен. Човек би си помислил, че март в Чикаго е по-приятен от февруари, но кой знае защо, не е. Качвам се на автобуса и сядам с лице назад. Чикаго се носи покрай нас и не след дълго сме на Петдесет и девета улица. Слизам и тръгвам с усилие през суграшицата. Девет часът сутринта е, понеделник. Всички са се свили в себе си, съпротивляват се, не искат да бъдат всмукани отново в работната седмица. Обичам Хайд Парк. Тук се чувствам така, сякаш съм се махнал от Чикаго и съм се озовал в някакъв друг град, например в Кеймбридж. Сивите каменни сгради са потъмнели от дъжда, върху минувачите от дърветата се стичат едри ледени капки. Усещам безусловната ведрост на свършения факт: ще успея да убедя Кендрик, макар и да не съм успял да го сторя с много лекари, за него обаче знам със сигурност — ще го убедя. Той ще бъде моят лекуващ лекар, защото в бъдещето именно той е моят лекуващ лекар.