Влизам в малка сграда в стила на Мийс 105 105 Лудвиг Мийс ван дер Рое (1886–1969), германски архитект новатор, който работи главно в САЩ и в Чикаго, където се установява за постоянно. — Б.пр.
до болницата. Качвам се с асансьора на третия етаж, отварям стъклената врата със златна табелка, на която пише „Д-р Ч. П. Слоун, д-р Д. Л. Кендрик“, представям се на медицинската сестра и се разполагам на едно от дълбоките кресла с теменужена тапицерия. Доктор Кендрик е генетик и — неслучайно — философ, което вероятно донякъде му помага да преглътне суровата истина на генетиката. Днес тук няма никой, освен мен. Подранил съм с десет минути. Тапетите са на широки ивици точно с цвета на пепто бисмола 106 106 Лекарство срещу стомашни болки, розово на цвят. — Б.пр.
. Изобщо не се връзват с картината с воденицата срещу мен, главно в кафяви и зелени тонове. Мебелите са имитация на колониалния стил, но килимът е доста хубав и мек, прилича на персийски и на мен някак си ми домъчнява за него, задето са го затворили в тази ужасна чакалня. Медицинската сестра е блага на вид застаряваща жена с много дълбоки бръчки, явно защото дълго се е пекла на слънце — и сега, през март в Чикаго, е със силен тен.
В 9:35 чувам в коридора гласове и в чакалнята влиза руса жена с момченце в малка инвалидна количка. Момченцето явно страда от нещо като церебрална парализа. Жената ми се усмихва, аз също й се усмихвам. Когато се обръща, виждам, че е бременна. Медицинската сестра казва:
— Можете да влезете, господин Детамбъл.
Докато минавам покрай момченцето, му се усмихвам. То ме оглежда с огромни очи, но не отвръща на усмивката ми.
Когато влизам в кабинета на доктор Кендрик, той записва нещо в медицински картон. Сядам, но лекарят продължава да си пише. По-млад е, отколкото очаквах, малко под четирийсетте. Все си представям лекарите като старци. Кендрик е с червена коса, дълго лице и брада, носи очила с телени рамки и дебели стъкла. Прилича малко на Д. Х. Лорънс. Облечен е в хубав тъмносив костюм, на тясната тъмнозелена вратовръзка има игла с формата на пъстърва. Пепелникът до лакътя му е препълнен, в стаята се стеле цигарен дим, макар че точно сега лекарят не пуши! Всичко е последен писък на модата: тръбни мебели, бежова дамаска, светло дърво. Кендрик ме поглежда и се усмихва.
— Добро утро, господин Детамбъл. Какво обичате? — Той се извръща към календара. — Доколкото виждам, нямам никакви данни за вас. Какво ви безпокои?
— Dasein 107 107 Въведен от Хайдегер термин за „битието там“, съществувание, каквото притежават само осъзнатите човешки същества. — Б.пр.
.
Кендрик е изненадан.
— Dasein ли? Битието? Съществуването? Е, и?
— Страдам от състояние, което, както са ми казвали, ще бъде познато като хроноувреждане. Трудно ми е да се задържа в настоящето.
— Моля?
— Пътешествам във времето. Не по своя воля.
Кендрик е смаян, но успява да го прикрие. Симпатичен ми е. Опитва се да се държи с мен като със здрав човек, макар и да съм сигурен, че вече умува към кой свой приятел психиатър да ме препрати.
— Но защо идвате при генетик? Или се консултирате с мен като с философ?
— Това е генетично заболяване. Макар че ще ми бъде приятно да обсъдя с някого по-широкия смисъл на проблема.
— Господин Детамбъл, вие очевидно сте интелигентен човек… За пръв път чувам за такова заболяване. Не съм в състояние да ви помогна.
— Вие не ми вярвате.
— Да. Не ви вярвам.
Сега вече се усмихвам тъжно. Чувствам се ужасно, но трябва да го направя.
— През живота си съм ходил при много лекари, но това е първият път, когато мога да представя нещо като доказателство. Никой, разбира се, не ми вярва. След месец вие с жена ви очаквате дете, нали?
Кендрик застава нащрек.
— Да. Откъде знаете?
— След няколко години виждам акта за раждане на детето ви. Пренасям се в миналото на жена си, записвам информацията в този плик. Тя ми го дава, когато се срещаме в настоящето. А сега аз го давам на вас. Отворете го, след като синът ви се роди.
— Ще имаме дъщеря.
— Не, не е дъщеря — казвам предпазливо. — Но да не се впускаме в излишни обяснения. Запазете плика, отворете го, след като детето се роди. Не го изхвърляйте. Щом го прочетете, ми позвънете, ако искате. — Ставам и понечвам да изляза. — Късмет! — пожелавам, макар че напоследък не вярвам в късмета.
Ужасно мъчно ми е за Кендрик, но няма как иначе да го направя.
— Довиждане, господин Детамбъл — пожелава студено доктор Кендрик.
Читать дальше