Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Сънувам, че ние с Клер вървим из музей. Музеят е в стар дворец, картините са в златни рамки в стил рококо, всички останали посетители носят високи напудрени перуки и огромни рокли или фракове с брич. Сякаш не ни забелязват, докато минаваме. Ние гледаме картините, но това всъщност не са картини, това са стихове, стихове, получили някак физически израз.

— Виж — казвам на Клер. — Стихотворение на Емили Дикинсън.

„Сърцето първо за наслада пита, а после търси оправдание за болката…“

Клер стои пред яркожълтото стихотворение и сякаш се грее на него. Виждаме Данте, Дън, Блейк, Неруда, Бишоп, застояваме се в зала, пълна с Рилке, минаваме набързо през битниците и поспираме пред Верлен и Бодлер. Изведнъж забелязвам, че съм изгубил Клер, вървя, после тичам обратно през галериите и след това внезапно я намирам: тя стои пред едно стихотворение, пред мъничко бяло стихотворение, сместено в ъгъла. Клер ридае. Отивам зад нея и виждам стихотворението: „Ето лягам сега и заспивам, и се моля на Господа душата ми да закриля, преди да се събудя, умра ли, вземи я, Господи, при Тебе.“

Мятам се в кревата, студено е, над мен духа вятър, аз съм гол, студено ми е в мрака, по земята има сняг, коленичил съм в снега, по него капе кръв и аз се пресягам…

— Господи, тече му кръв…

— Как е станало?

— Ужас, разкъсал е електродите, помогни ми да го кача на леглото…

Отварям очи. Над мен са се надвесили Кендрик и доктор Ларсън. Доктор Ларсън изглежда разстроен и притеснен, но върху лицето на Кендрик сияе ликуваща усмивка.

— Засякохте ли го? — питам аз, а той отговаря:

— Беше страхотно.

Казвам:

— Чудесно.

После изгубвам съзнание.

Неделя, 12 октомври 1997 година

(Хенри е на 34 години, Клер — на 26)

Хенри : Събуждам се, долавям миризмата на желязо и това е кръв. Кръвта е навсякъде и насред нея като коте се е свила Клер. Разтрисам я и тя казва:

— Не.

— Хайде, Клер събуди се кървиш.

— Сънувах нещо…

— Много те моля, Клер…

Тя сяда. Ръцете, лицето, косата й са наквасени с кръв. Клер протяга ръка, в нея има мъничко чудовище. Тя казва само:

— Той умря.

И се разплаква. Седим заедно на ръба на плувналото в кръв легло, прегръщаме се и плачем.

Понеделник, 16 февруари 1998 година

(Клер е на 26 години, Хенри — на 34)

Клер : Ние с Хенри се готвим да излизаме. Следобед е, навън е натрупал сняг, тъкмо си обувам ботушите, когато телефонът звъни. Хенри тръгва по коридора и влиза в хола, за да вдигне. Чувам го как казва:

— Ало! — После: — Наистина ли? — После: — Страхотно! — След това добавя: — Чакайте да взема лист хартия. — Настъпва дълго мълчание, прекъсвано от време на време от: — Чакайте, обяснете ми.

Свалям си ботушите и якето и отивам по чорапи в хола. Хенри седи на канапето, закрепил е като домашен любимец телефона върху коленете си и си записва яростно. Сядам до него и той ми се усмихва. Поглеждам тефтера, горе на страницата е написано: „4 гени: извън времето 1, часовник, нов ген = пътешественик във времето? Хром = 17 х 2,4, 25, 200+ повтарящ се формат, полът има ли връзка? не, + прекалено много допаминови рецептори, какви белтъчини???“, и разбирам, че Кендрик е успял! Разгадал е загадката! Не мога да повярвам. Успял е. Сега какво?

Хенри оставя телефона, обръща се към мен. Изглежда точно толкова изумен, колкото се чувствам и аз.

— Сега какво? — питам го.

— Той ще клонира гените и ще ги присади на мишки.

— Моля?

— Ще създаде мишки, пътешественици във времето. После ще ги излекува.

И двамата започваме да се смеем едновременно, след това танцуваме, въртим се един друг из стаята, смеем се и танцуваме, докато запъхтени, не се свличаме отново върху канапето. Поглеждам към Хенри и се изумявам, че на клетъчно равнище той е толкова различен, толкова друг, когато всъщност е просто мъж в бяла риза с копчета на яката и граховозелено яке, чиято ръка усещам в своята като кожа и кости, мъж, който се смее точно като човешко същество. Винаги съм знаела, че е различен, и какво от това! Няколко букви в кода! Но те явно имат значение и ние явно трябва да ги променим, и някъде в другия край на града доктор Кендрик седи в кабинета си и мисли как да създаде мишки, които не признават правилата на времето. Смея се, но това е живот и смърт и аз спирам да се смея, и запушвам устата си с ръка.

Сряда, 12 август 1998 година

(Клер е на 27 години)

Клер : Мама най-после спи. Спи в своето си легло, в своята си стая, най-сетне избяга от болницата колкото да намери стаята си — своето убежище — превърната в болнична стая. Цяла нощ говори, рида, смя се, крещя, вика: „Филип!“ и „Мамо!“, и „Не, не, не…“ Цяла нощ цикадите и дървесните жаби от детството ми опъваха своята електрическа завеса от звуци и от нощната светлина кожата на мама приличаше на пчелен восък, а кокалестите й ръце трепкаха умолително и стискаха чашата вода, която поднасях към спечените й устни. Сега е призори. Прозорецът на мама е обърнат на изток. Седя на белия стол до прозореца с лице към леглото, но не гледам, не гледам мама, толкова смалена в голямото легло, не гледам шишенцата с хапчета и лъжиците, и чашите, и стойката на системата с издутата от течност торбичка, и мигащата червена лампичка, и подлогата, и бъбрековидната съдина за повръщане, и кутията с латексови ръкавици, и кошчето с надпис „Биологично опасни отпадъци“, пълно с кървави спринцовки. Гледам през прозореца, на изток. Пеят няколко птици. Чувам как гълъбите, заселили се в глицинията, се събуждат. Светът е сив. В него лека-полека се просмуква цвят, но не розов, а оранжев, като кърваво петно, което плъзва бавно, първо се задържа за миг на хоризонта, сетне се плисва в градината, и после златна светлина, и после синьо небе, и после всички багри вече трептят на отредените им места, телефончетата, розите, белият пламък, невените — всички трептят като стъкло в новата утринна роса. Сребърните брези покрай гората се полюшват като бели върви, спуснати от небето. Над тревата прелита гарван.