Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Ужасно уморен съм. Уморен съм да мисля за смъртта. Уморен съм от секса като средство за постигане на някаква цел. Уплашен съм къде ще свърши всичко това. Не знам кога ще рухна под напрежението, на което ме подлага Клер.

Какво представляват тези зародиши, тези ембриони и групи клетки, които постоянно създаваме и после губим? Какво в тях е чак толкова важно, че да излагаме на опасност живота на Клер, да вливаме отчаяние във всеки ден? Природата ни казва да се откажем, Природата казва: Хенри, твоят организъм е страшно прецакан и не искаме да произвеждаме друг като него. И аз съм готов да се примиря.

Никога не съм се виждал в бъдещето с дете. Прекарал съм доста време с по-малкото си Аз, прекарал съм доста време и с Клер като дете, но не чувствам, че животът ми е непълен без мое дете. Никое от бъдещите ми Аз не ме е насърчавало да упорствам в тази насока. Всъщност преди няколко седмици не издържах и попитах — натъкнах се в хранилището на „Нюбъри“ на самия себе си, на себе си от 2004 година. „Ще имаме ли някога дете?“, попитах. Моят Аз само се усмихна и сви рамене. „Съжалявам, но просто трябва да го изживееш“, отвърна той самодоволно и състрадателно. „О, господи, кажи ми, де! — подвикнах аз точно когато той вдигна ръка и изчезна. — Тъпанар“, казах на висок глас, а Изабел надникна през обезопасената врата и ме попита защо съм се развикал така и толкова ли не знам, че от хранилището се чува в читалнята.

Просто не виждам изход. Клер е като обсебена. Еймит Монтагю я насърчава с разкази за чудотворно появили се деца, тъпче я с витамини, което ми напомня „Бебето на Розмари“ 117 117 Филм (1986) на Роман Полански по едноименния роман на Айра Левин, където се разказва как една жена си внушава, че ражда Сатаната. — Б.пр. . Дали да не обявя стачка? Точно така, сексуална стачка. Смея се сам на себе си. Смехът ми е погълнат от вълните, които се плискат тихо о кея. И да обявя, все тая. До няколко дни ще бия отбой.

Боли ме глава. Опитвам се да не обръщам внимание, знам, че е от умора. Питам се дали ще мога да поспя на плажа, без да ме безпокоят. Нощта е хубава. Точно в този миг съм стреснат от мощен лъч светлина, който се плъзва по кея и ме удря в лицето, и изведнъж съм в кухнята на Кими, лежа по гръб под масата й, обкръжен от краката на столовете. Кими седи на един от столовете и надзърта под масата. Левият ми хълбок опира в обувките й.

— Здрасти, приятелко! — казвам изнемощяло.

Усещам, че всеки момент ще изгубя съзнание.

— Заради теб, приятелю, ще взема да получа сърдечен удар — отвръща Кими. Подритва ме с крак. — Излизай оттам и облечи нещо.

Претъркулвам се, излизам изпод масата и заставам на колене. После се свивам на кълбо върху линолеума и за миг лежа така, за да се поокопитя и да се преборя с гаденето.

— Хенри… добре ли си? — Кими се надвесва над мен. — Искаш ли нещо за ядене? Малко супа? Сготвила съм зеленчукова… Кафе? — Аз клатя глава. — Искаш ли да полегнеш на канапето? Болен ли си?

— Не, Кими, всичко е наред, ей сега ще се оправя.

Успявам криво-ляво да застана на колене, после и да се изправя.

Отивам със залитане в спалнята и отварям гардероба на господин Ким, който е почти празен, ако не броим няколкото чифта старателно изгладени джинси с най-различни размери, от малки, като за момче, до големи, като за възрастен, и снежнобелите ризи, малкото ми съкровище от дрехи, което стои тук и ме чака. Вече облечен се връщам в кухнята, надвесвам се над Кими и я целувам по бузата.

— Коя дата сме днес?

— 8 септември 1998 година. А ти от кое време идваш?

— От юли догодина.

Сядаме на масата. Кими решава кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.

— Как е през юли догодина?

— Лятото е много хладно, градината ти е прекрасна. Цените на всички акции във високите технологии падат. През януари да продадеш акциите си в „Апъл“, чу ли?

Тя си записва на късче плик от амбалажна хартия.

— Добре. Ами ти? Ти какво правиш? Как е Клер? Още ли нямате дете?

— Всъщност съм гладен. Ще ми сипеш ли от супата, за която ми спомена?

Кими става тежко от стола и отваря хладилника. Изважда тенджерка и започва да сипва в нея от супата.

— Не ми отговори на въпроса.

— Няма новини, Кими. Няма дете. Ние с Клер се караме почти непрекъснато за това. Много те моля, не започвай и ти.

Кими е застанала с гръб към мен. Разбърква бързо супата на печката. Гърбът й излъчва скръб.

— Аз не започвам нищо, само питам, разбра ли? Интересувам се.

Няколко минути не казваме нищо. Звукът от лъжицата, която дращи по дъното на тенджерката, вече ме дразни. Сещам се за Клер и как ме е гледала от прозореца, докато съм потеглял.