Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Ей, Кими.

— Ей, Хенри.

— Защо вие с господин Ким нямате деца?

Дълго мълчание. После:

— Как да не сме имали деца. Имахме.

— Така ли?

Тя излива димящата супа в една от купичките с Мики Маус, които обичах като малък. Сяда и прокарва длани по косата си, приглажда белите кичури, отскубнали се от малкия кок на тила й. Поглежда ме.

— Яж си супата. Идвам ей сега.

Става и излиза от кухнята, чувам я как върви по найлона, с който е застлан мокетът в коридора. Гребвам си от супата. Почти съм я изял, когато Кими се появява отново.

— Ето. Това е Мин. Моето момиченце.

Снимката е черно-бяла и доста неясна. На нея едно мъничко момиченце на около пет-шест години стои пред къщата на госпожа Ким, пред тази къща, къщата, където съм израсъл аз. Облечено е в униформа на католическо училище, усмихва се и държи чадър.

— Това е първият й училищен ден. Толкова е щастлива, толкова уплашена!

Разглеждам снимката. Страх ме е да попитам. Вдигам очи. Кими гледа през прозореца отвъд реката.

— Какво се е случило?

— О! Тя умря. Още преди ти да се родиш. Имаше левкемия, умря.

Изведнъж си спомням.

— Обичаше ли да седи на люлеещия се стол отзад в градината? В червена рокличка?

Госпожа Ким ме гледа стреснато.

— Виждал ли си я?

— Струва ми се, че да. Преди много време. Когато бях на около седем години. Стоях съвсем гол на стъпалата за реката и тя ми каза да не съм идвал в градината й, а аз й отговорих, че това е моята градина, но тя не ми повярва. Не разбирах за какво става въпрос. — Смея се. — Каза ми, че ако не съм се махнел, майка й щяла да ме напляска.

Кими също се смее през сълзи.

— Беше много сладка, нали?

— Да, беше надрасла възрастта си.

Кими се усмихва.

— Да, Мин си беше доста отракана. Баща й я наричаше Госпожица Устатница. Обичаше я много.

Кими се извръща и бърше скришом очите си. Помня господин Ким като мълчалив човек, все седеше във фотьойла и гледаше спорта по телевизията.

— Коя година е раждана Мин?

— 1949. Почина през 1956. Странно, сега щеше да е жена на средна възраст със свои си деца. Щеше да е на четирийсет и девет години. Децата й щяха да са студенти, а може би щяха вече да са завършили.

Кими ме поглежда, аз също я гледам.

— Опитваме, Кими. Опитваме всичко, за което се сетим.

— Не съм казала нищо.

— Ъхъ.

Кими мига срещу мен, все едно е Луиз Брукс 118 118 Луиз Брукс (1906–1985), американска киноактриса, известна най-вече с ролите си в неми филми. — Б.пр. .

— Ей, приятелю, нещо се запънах с кръстословицата. Девет отвесно, започва с „к“…

Клер : Гледам как водолазите от полицията влизат в езеро Мичиган. Облачно е и още от сутринта е много горещо. Стоя на кея на Демпстър Стрийт. Има пет пожарни, три линейки и седем полицейски автомобила, спрели са на Шеридан Роуд с мигащи светлини и включени буркани. Пристигнали са седемнайсет пожарникари и шестима лекари и санитари. А също четиринайсет полицаи и една полицайка, ниска, дебела бяла жена, чиято глава сякаш смачкана от фуражката, и която все ми повтаря някакви тъпотии, за да ме успокои, докато накрая направо ми иде да я бутна от кея. Държа дрехите на Хенри. Пет часът сутринта е. Изсипали са се и двайсет и един репортери, някои от телевизията с подвижни станции, микрофони и оператори, други от печатни издания с фотографи. В периферията на екшъна е застанала възрастна двойка, която, без да се натрапва, не крие любопитството си. Опитвам се да не мисля за разказа на полицая как Хенри е скочил от края на кея, хванат от прожектора на полицейския автомобил. Опитвам се да не мисля.

На кея се появяват още двама полицаи. Те се съвещават нещо с колегите си, които вече са тук, после единият от тях, по-възрастният, се откъсва от групичката и тръгва към мен. Има тънки старовремски мустаци със засукани нагоре краища. Представя се като капитан Майкълс и ме пита дали се сещам за причина мъжът ми да реши да посегне на живота си.

— Всъщност, капитане, не мисля, че е посегнал на живота си. Много добър плувец е, вероятно просто е излязъл да поплува до… Уилмет например… — махам аз най-общо на север. — Всеки момент ще се върне…

Капитанът явно не ми вярва.

— Навик ли му е да плува посред нощ?

— Страда от безсъние.

— Скарали ли сте се? Да не е бил разстроен?

— Не — лъжа аз. — Разбира се, че не сме се карали. — Гледам към водата. Сигурна съм, че не звуча особено убедително. — Заспала съм, той, изглежда, е решил да излезе да поплува и не е искал да ме буди.