Кендрик маха с ръка към кафеника и ние и двамата кимаме.
— Няма ги около десетина минути — отвръща той и докато говори, налива три чаши кафе и ни дава по една. — Ходят в лабораторията за животни в сутерена, където са се родили. И в двете посоки не могат да се задържат повече от няколко минути.
Хенри кима.
— Щом поотраснат, ще отсъстват по-дълго.
— Да, засега това се потвърждава.
— Как го постигнахте? — питам аз Кендрик.
Още не мога да повярвам, че е успял.
Кендрик духа кафето и отпива, прави физиономия. Кафето е горчиво и аз слагам в моето захар.
— Помогна ни това, че в „Селера“ секвенционираха целия геном на мишките. Така разбрахме къде да търсим четирите гена, към които са насочени усилията ни. Но щяхме да се справим и без това. Започнахме с клониране на вашите гени, после с ензими обособихме повредените участъци в ДНК. Взехме тези парчета и на четвъртия етап на деленето на клетката ги присадихме в зародиш на мишка. Това беше лесната част.
Хенри вдига вежди.
— Да, разбира се. Ние с Клер го правим непрекъснато в кухнята. А коя беше трудната част?
Той сяда върху масата и слага кафето до себе си. Чувам как колелото в клетката поскърцва. Кендрик ме поглежда.
— Трудната част беше да накараме мишките майки да износят плода докрай. Те постоянно умираха от тежки кръвоизливи.
Хенри е страшно разтревожен.
— Майките мишки са умирали ли?
Кендрик кима.
— Майките умираха, бебетата също. Не можехме да разберем причината, затова започнахме да ги наблюдаваме денонощно и установихме какво се случва. Зародишите напускаха утробата на майката, за да пътешестват, после отново влизаха в нея, а майките получаваха вътрешни кръвоизливи и умираха. Или просто изхвърляха до десет дни плода. Бяхме се отчаяли.
Ние с Хенри се споглеждаме и извръщаме очи.
— Можем да потвърдим, че е така — казвам аз на Кендрик.
— Дааа — отвръща той. — Ние обаче намерихме изход.
— Какъв? — наостря уши Хенри.
— Решихме, че вероятно се дължи на реакция на имунната система. Нещо в зародишите на мишките беше толкова чуждо на имунната система на майките, че тя се бореше с тях, все едно са вирус. Затова потиснахме имунната система на майките и всичко се получи като с вълшебна пръчка.
Сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Като с вълшебна пръчка.
Най-неочаквано Кендрик се навежда и сграбчва нещо от пода.
— Пипнах ли те! — възкликва той и показва мишката в долепените си длани.
— Браво! — казва Хенри. — И сега какво?
— Генно лечение — уточнява Кендрик. — Лекарства. — Той свива рамене. — Можем да го направим, но и досега не знаем как точно се получава. И защо. Опитваме се да разберем именно това.
Той подава мишката на Хенри. Хенри допира длани и Кендрик изсипва животинката в тях. Хенри я разглежда любопитно.
— Има татуировка — отбелязва той.
— Само така можем да установим коя коя е — обяснява Кендрик. — Медицинските сестри в лабораторията са луднали, мишките все им бягат.
Хенри се смее.
— Това е нашето Дарвиново предимство — заявява той. — Бягаме.
Гали мишлето и то се облекчава в дланта му.
— Никаква поносимост към стрес — продължава Кендрик и връща мишката в клетката, където тя се шмугва в картончето от тоалетна хартия.
Веднага щом се прибираме, се свързвам по телефона с доктор Монтагю и започвам да й пелтеча за потискане на имунната система и вътрешни кръвоизливи. Лекарката ме изслушва внимателно и ми казва да отида при нея следващата седмица, междувременно тя щяла да провери как стоят нещата. Затварям, а Хенри ме наблюдава нервно над икономическите страници на „Таймс“.
— Струва си да опитаме — казвам му аз.
— Докато разберат за какво става въпрос, са измрели доста мишки майки — напомня той.
— Но се е получило! Кендрик е успял!
Хенри казва само:
— Да.
После пак се зачита. Понечвам да отговоря, но сетне се отказвам и отивам в ателието, прекалено развълнувана съм, за да споря. Получи се като с вълшебна пръчка. Като с вълшебна пръчка.
Четвъртък, 11 май 2000 година
(Хенри е на 39 години, Клер — на 28)
Хенри : В края на пролетта на 2000 година вървя по Кларк Стрийт. В това няма нищо забележително. Вечерта в Андърсънвил е топла и хубава, всички младежи в крак с модата са насядали по малките маси в „Копис“ и пият айскафе или на средните като размери маси в „Реза“ и ядат кускус, или просто се разхождат, без да обръщат внимание на дрънкулките по шведските магазини, и се прехласват взаимно по кучетата си. През 2002 година би трябвало да съм на работа, но карай. Май пак ще се наложи Мат да ме спасява на следобедната лекция. Казвам си, че трябва да го черпя една вечеря.
Читать дальше