Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Петък, 9 юни 2000 година — 19 ноември 1986 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 15)

Хенри : 8:45 часът сутринта е, петък, и аз седя в чакалнята на някой си доктор Робърт Гонзалес. Клер не знае, че съм тук. Решил съм да си направя вазектомия.

Кабинетът на доктор Гонзалес е на Шеридан Роуд, недалеч от Дайвърси, в лъскав медицински център точно срещу оранжериите в парка Линкълн. Чакалнята е обзаведена в оттенъци на кафявото и гористозеленото, има много ламперия и гравюри в рамки на победителите от конни надбягвания, провеждани през осемдесетте години на деветнайсети век. Чувствам се така, сякаш трябва да съм облечен в смокинг и да стискам между зъбите си дебела пура.

Милата жена в „Планирано родителство“ ме увери с благ, обучен глас, че изобщо нямало да боли. Тук с мен седят още петима мъже. Питам се дали и те ще се клъцнат, или просто имат проблеми с простатата. Някои може би са като мен, седят тук и чакат да сложат край на попрището си на възможни бащи. Изпитвам известна съпричастност към тези непознати мъже: всички ние седим заедно тук, в тази кафява стая от дърво и кожа, в тази сива утрин, и чакаме да влезем в кабинета и да си смъкнем гащите. Има един грохнал старец, седи с ръце върху бастуна, на който се е облегнал, и със затворени очи зад очилата с дебели стъкла, увеличаващи клепачите му. Той едва ли е тук, за да го скопят. Тийнейджърът, който прелиства стария брой на „Ескуайър“, се прави на непукист. Затварям очи и си представям, че съм в бар и барманката е с гръб към мен, за да ми налее качествено малцово уиски с малко хладка вода вътре. Може би е английска кръчма. Да, това ще обясни обзавеждането. Мъжът отляво кашля силно, с онези кашлици, които направо разкъсват белите дробове, и когато отварям очи, пак си седя в чакалнята на лекаря. Поглеждам крадешком часовника на мъжа вдясно един от онези огромни часовници като за спортисти, с които можеш като с хронометър да засечеш времето на някой спринтьор или да се свържеш с командния пункт. Сега е 9:58. Часът ми е след две минути. Но лекарят очевидно закъснява. Медицинската сестра се провиква:

— Господин Листън!

Тийнейджърът става рязко и влиза през дебелата тапицирана врата в кабинета. Останалите се споглеждаме бегло, сякаш сме в метрото и някой се опитва да ни пробута евтини джунджурии.

Вцепенен съм от напрежението и си напомням, че ще направя нещо необходимо и полезно. Не съм предател. Не съм предател. Спасявам Клер от ужаса и болката. Тя няма да разбере. Няма да ме боли. Е, може и да ме заболи мъничко. Някой ден ще кажа на Клер и тя ще проумее, че съм бил длъжен да го направя. Опитали сме. Не съм имал друг избор. Не съм предател. И да ме заболи, си струва. Правя го, защото обичам Клер. Представям си я как седи в леглото ни, цялата в кръв, и ридае, и ми призлява.

— Господин Детамбъл.

Изправям се и наистина ми прилошава. Краката ми се подкосяват. Вие ми се свят, превивам се о две и повръщам, вече съм на четири крака, земята е студена и е покрита с остра мъртва трева. В стомаха ми няма нищо, плюя храчки. Студено е. Вдигам очи. На поляната съм, на Ливадата. Дърветата са голи, небето е покрито с плоски облаци, наближава равният мрак. Аз съм сам.

Ставам и намирам кашона с дрехите. Не след дълго вече съм облечен в тениска на „Ганг ъф Фор“, в пуловер и джинси, на краката съм с дебели чорапи и черни кубинки, отгоре съм с черно вълнено яке и с големи ръкавици с един пръст в бебешко синьо. Някой е прегризал дупка в кашона и си е свил вътре гнездо. От дрехите личи, че сме в средата на осемдесетте години. Клер е някъде на петнайсет-шестнайсет години. Чудя се дали да се помотая и да я почакам, или просто да си тръгна. Не знам дали точно сега ще намеря сили да се изправя пред младежката й жизненост. Обръщам се и тръгвам към овощната градина.

Явно е краят на ноември. Ливадата е кафява и шумоли от вятъра. Гарваните си оспорват обрулените от дърветата ябълки в края на градината. Точно когато отивам при тях, чувам, че някой диша запъхтяно и тича зад мен. Обръщам се, Клер е.

— Хенри…

Тя едвам си поема въздух, говори така, сякаш има хрема. Оставям я да постои и да си почине. Не мога да говоря с нея. Тя стои, диша тежко и дъхът й образува отпред бели валма, косата й е яркочервена на фона на сивото и кафявото, кожата й е розова и бяла.

Обръщам се и влизам в овощната градина.

— Хенри… — Клер тръгва след мен, хваща ме за ръката. — Какво? Какво съм направила? Защо не ми говориш?

О, боже!

— Опитах се да направя нещо за теб, нещо важно, но не се получи. Притесних се и се озовах тук.