Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Една вечер се прибирам от работа, поглеждам Клер и това ми е достатъчно, за да разбера, че се е случило нещо ужасно. Изражението й е уплашено и умолително. Тя се приближава и спира, и не казва нищо. Мисля си: някой е умрял. Кой ли е умрял? Татко? Кими? Филип?

— Кажи нещо — моля я. — Какво се е случило?

— Бременна съм.

— Как е възможно… — Но още докато го изричам, вече знам. — Спомних си.

За мен тази нощ е била преди години, но за Клер тя е само няколко седмици назад в миналото. Аз идвах от 1996 година, когато се мъчехме отчаяно Клер да зачене, а тя почти не се беше събудила. Ругая се за нехайството и глупостта. Клер чака да кажа нещо. Насилвам се да се усмихна.

— Защо изобщо се изненадвам.

— Да.

Още малко, и Клер ще се разплаче. Прегръщам я и тя се вкопчва в мен.

— Страх ли те е? — шепна в косата й.

— Ъхъ.

— Никога досега не те е било страх.

— Досега бях като обезумяла. Сега знам…

— Какво е.

— Какво може да се случи.

Стоим и мислим какво може да се случи. Аз се двоумя.

— Бихме могли да…

Не се доизказвам.

— Не. Аз не мога.

Така си е. Клер не може. Който се е родил католик, си умира католик. Казвам й:

— Може пък да е за добро. Щастлива случайност.

Клер се усмихва и аз разбирам, че тя го иска, че всъщност се надява седем да е щастливото ни число. На гърлото ми засяда буца и се налага да се извърна.

Вторник, 20 февруари 2001 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 37)

Клер : В 7:46 сутринта радиото върху будилника се включва и от Националното обществено радио ни съобщават тъжно, че някъде е станала самолетна катастрофа, при която са загинали осемдесет и шест души. Почти сигурна съм, че съм една от тях. Леглото откъм страната на Хенри е празно. Затварям очи и съм върху тясна койка в каютата на презокеански кораб, който пори високите вълни. Въздишам и се добирам някак от леглото до банята. След десет минути още повръщам, когато Хенри надзърта в банята и ме пита дали се чувствам добре.

— Чувствам се страхотно. Не помня някога да съм била по-добре.

Той присяда на ръба на ваната. Лично аз предпочитам да нямам публика, точно сега.

— Да се притеснявам ли? Никога досега не си повръщала.

— Еймит каза, че е добре и е в реда на нещата да повръщам.

Така тялото ми признавало бебето за част от себе си, а не за чуждо тяло. Еймит ми предписа онова лекарство, което дават на хора с присадени органи.

— Днес може би трябва да дам малко кръв за теб.

И двамата с Хенри сме нулева група. Аз кимам и пак повръщам. Постоянно даваме кръв, на него му се е налагало да му преливат два пъти, на мен — три пъти, при това единия път огромни количества. Към минута седя, после се изправям с леко залитане. Хенри ме хваща. Аз си избърсвам устата и си измивам зъбите. Хенри слиза долу да прави закуска. Изведнъж ми се прияждат неудържимо овесени ядки.

— Овесени ядки! — провиквам се към долния етаж.

— Добре!

Заемам се да се реша с четката. Отражението ми в огледалото ме показва розова и отекла. Мислех, че бременните греят. Аз изобщо не грея. Както и да е. Пак съм си бременна и само това има значение.

Четвъртък, 19 април 2001 година

(Хенри е на 37 години, Клер — на 29)

Хенри : В кабинета на Еймит Монтагю сме за ултразвука. Двамата с Клер изгаряме от нетърпение да получим резултата от ултразвука, но същевременно сме и притеснени. Отказахме се от амниоцентезата, защото сме сигурни, че ще изгубим бебето, ако почнем да го ръчкаме с огромна дълга игла. Клер е бременна в осемнайсетата седмица. На средата: ако можехме да сгънем времето наполовина, като в теста на Роршах, гънката щеше да се падне точно по средата. Живеем със затаен дъх, страх ни е да издишаме въздуха, да не би заедно с него да изхвърлим преждевременно и бебето.

Седим в чакалнята заедно с други бременни жени и мъжете им, с майки с бебета в колички и с дечица, които току-що са проходили, тичат напред-назад и се блъскат в едно или друго. Кабинетът на доктор Монтагю винаги ме е потискал, защото тук сме прекарали много време в тревоги и в това да слушаме лоши новини. Днес обаче е различно. Днес всичко ще бъде наред.

Медицинската сестра ни вика по име. Ние се отправяме към кабинета. Клер се съблича и се качва на кушетката. Намазват я с крем и пускат скенера. Сестрата гледа монитора. Еймит Монтагю, която е висока и царствена и е френска мароканка, гледа монитора. Ние с Клер се държим за ръце. И също гледаме монитора. Малко по малко изниква образ.

Върху екрана се избистря синоптичната карта на света. Или на галактика, на водовъртеж от звезди. Или на бебе.