Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Често ли се срещаме?

Алба се замисля.

— Не. Не сме се срещали от около година. Когато бях на осем години, съм те виждала няколко пъти.

— На колко години беше, когато умрях?

Затаявам дъх.

— На пет.

Майко мила! Непоносимо е.

— Извинявай! Май не биваше да го казвам — кае се Алба.

Прегръщам я и я притискам до себе си.

— Не се притеснявай. Нали сам те попитах? — Поемам си дълбоко въздух. — Как е Клер?

— Добре е. Тъжна е.

Това ме пробожда като с нож. Усещам, че не искам да знам повече.

— Ами ти? Как върви училището? Какво учите?

Алба се усмихва.

— В училище не уча кой знае какво, но непрекъснато чета за първите музикални инструменти и за Египет, а заедно с мама четем „Властелинът на пръстените“ и уча едно танго на Астор Пиацола 124 124 Астор Пиацола (1921–1992), аржентински композитор, наложил т.нар. „ново танго“. — Б.пр. .

На десет години? Господи!

— Цигулка ли? Кой ти е учител?

— Дядо.

За миг решавам, че Алба говори за моя дядо, после разбирам, че има предвид татко. Страхотно! Щом татко се занимава с нея, значи тя наистина е добра.

— Добра ли си?

Какъв груб въпрос.

— Да. Много добра.

Слава богу.

— А мен ме нямаше никакъв в музиката.

— И дядо го казва. — Тя се смее. — Но ти харесваш музиката.

— Обичам я. Просто не мога да свиря.

— Чух как пее баба Анет! Беше толкова красива.

— Кой запис?

— Гледах я на живо. В Лирическата опера. Пееше в „Аида“.

„Той е ХИЧ . Като мен.“ Ох, да му се не види.

— Ти пътешестваш във времето.

— Естествено — смее се щастливо Алба. — Мама все повтаря, че си приличаме като две капки вода. Доктор Кендрик пък твърди, че съм дете чудо.

— Защо?

— Понякога мога да ходя където и когато си искам.

Алба го казва много самодоволно, а аз й завиждам ужасно.

— А можеш ли да не ходиш никъде, ако не ти се ходи?

— Е, не. — Тя е смутена. — Но ми харесва. Понякога не е много удобно, затова пък е… интересно, нали разбираш?

Да. Разбирам.

— Идвай да ме посещаваш, щом можеш да пътешестваш, до което време си поискаш.

— Опитах. Веднъж те видях на улицата, беше с една руса жена. Но ми се стори доста зает.

Алба се изчервява и за стотна от секундата най-неочаквано ме поглежда Клер.

— Бил съм с Ингрид. Срещах се с нея, преди да се запозная с майка ти.

Чудя се какво ли сме вършели тогава с Инг, та Алба е толкова смутена, и за миг ме жегва съжаление, че съм направил лошо впечатление на това трезвомислещо мило момиче.

— И понеже стана дума за майка ти, не е зле да излезем отпред и да я чакаме.

Пискливият звук вече се е появил и аз се надявам Клер да дойде, преди да съм изчезнал. Ние с Алба излизаме и отиваме бързо на стълбището пред входа. Късна есен е, Алба е без яке, затова увивам и двамата с моето. Подпирам се на гранитната плоча, която крепи един от лъвовете, обръщам се с лице на юг, а Алба се обляга на мен, загърната в якето, притиска се до голите ми гърди. Денят е дъждовен. Уличното движение плава по Мичиган Авеню. Опиянен съм от неизразимата любов към това изумително дете, което се притиска до мен така, сякаш няма да се разделим никога и разполагаме с цялото време на света. Вкопчвам се в този миг, боря се с умората и с времето ми, което изтича. Нека остана още малко, моля аз тялото си, Бога, Отеца Време, Коледа, всеки, който би могъл да ме слуша. Нека видя Клер и после сам ще се върна.

— Ето я и мама — съобщава Алба.

Към нас шеметно се носи бял автомобил, който не съм виждал. Той спира на кръстовището и Клер изскача, като го оставя насред пътя и предизвиква задръстване.

— Хенри!

Опитвам се да се затичам към нея, тя тича и аз се свличам на стъпалата с ръка, протегната към Клер. Алба ме държи и крещи нещо, а Клер е само на няколко крачки от мен и аз впрягам последните остатъци от волята си, за да я погледна, тя обаче ми се струва много далеч и затова казвам възможно най-ясно:

— Обичам те.

После изчезвам. По дяволите. По дяволите.

7:20 часът вечерта, петък, 24 август 2001 година

(Клер е на 30 години, Хенри — на 38)

Клер : Лежа на очукания шезлонг в задния двор, около мен как да е, са намятани книги и списания, до лакътя ми има чаша недопита лимонада, вече разредена от разтопените кубчета лед. Станало е малко по-прохладно. По-рано беше към трийсет градуса, сега е излязъл лек ветрец и цикадите пеят своята песен в прослава на късното лято. На път за летище „О’Хара“ над мен са се понесли петнайсет реактивни самолета, поели от неизвестни разстояния. Коремът ми е щръкнал отпред и ме е закотвил на това място. Хенри го няма от осем сутринта вчера и аз започвам да се плаша. Ами ако започна да раждам и него го няма? Ами ако родя и той пак не се е прибрал? Ами ако е ранен? Ами ако е мъртъв? Ами ако умра аз? Тези мисли се гонят и преследват като странните кожи, каквито са носели около врата си старите дами — с опашка, пъхната в устата. Та мислите ми се гонят и кръжат ли, кръжат, докато накрая вече не издържам. Обикновено предпочитам да се развихря, да върша нещо, когато съм уплашена — притеснена ли съм за Хенри, чистя ателието или пера три перални пране, или правя три партиди хартия. А сега лежа тук, притисната от корема си в предзалезното слънце на задния двор, а Хенри е някъде там… и прави, каквото прави. О, боже! Доведи ми го обратно. Още сега.