Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Но не се случва нищо. Господин Нанета минава с автомобила си по алеята, после вратата на гаража му се отваря и се затваря със скърцане. Минава и заминава увеселителен камион. Светулките започват вечерната си веселба. А от Хенри — ни вест, ни кост.

Огладнявам. Ще умра от глад в задния двор, защото Хенри го няма да направи вечеря. Алба се върти и аз си мисля дали да не стана и да приготвя нещо за хапване в кухнята. После обаче решавам да постъпя, както постъпвам винаги, когато Хенри не е наоколо, за да ме нахрани. Ставам бавно, на няколко етапа, и се отправям полека към къщата. Намирам дамската си чанта, запалвам няколко лампи, излизам през предната врата и заключвам. Приятно ми е да се движа. Отново съм изненадана и съм изненадана, че съм изненадана, задето съм толкова огромна само на едно място по тялото си, сякаш съм си правила пластична операция и тя е излязла несполучлива, или съм жена от африканско племе, където представата за красота се свежда до невероятно дълги вратове, до голяма месеста част на ухото или устни като бърни. Уравновесявам тежестта си спрямо Алба и така, танцувайки този танц на сиамските близнаци, ние отиваме в тайландския ресторант „Опарт“.

Вътре е прохладно и пълно с хора. Слагат ме на маса при предния прозорец. Поръчвам си тайландска баница със зеленчуци и тофу, така е най-сигурно и просто. Изпивам цяла чаша вода. Алба ми притиска пикочния мехур, отивам до тоалетната и когато се връщам, храната вече е на масата. Ям. Представям си разговора, който бихме провели с Хенри, ако и той беше тук. Чудя се къде ли е. Ровя из спомените си, опитвам се да съчетая Хенри, който изчезна вчера, докато си обуваше панталона, с Хенри, когото съм виждала в детството си. Само си губя времето, явно ще се наложи просто да го изчакам, за да чуя какво ще ми разкаже самият той. Може би вече се е върнал. Едвам се сдържам да не изхвърча от ресторанта, за да проверя. Носят ми предястието. Изстисквам върху фидето малко лимон и хапвам. Представям си как Алба, мъничка и розова, свита на кълбо вътре в мен, също яде фиде с тънки малки клечици. Представям си я с дълга черна коса и зелени очи. Тя се усмихва и казва:

— Благодаря, мамо.

Усмихвам се и отвръщам:

— Винаги на твое разположение, винаги.

Там, вътре, тя си има и мъничко плюшено животинче на име Алфонсо. Алба му дава от тофуто. Аз приключвам с яденето. Седя няколко минути, за да си почина. Някой на съседната маса пали цигара. Плащам сметката и си тръгвам.

Поемам тромаво по Уестърн Авеню. Покрай мен профучава кола, пълна с тийнейджъри пуерториканци, които ми крещят нещо, но аз не разбирам какво. След като влизам в ранчото, започвам да търся ключовете, а Хенри отваря рязко вратата и казва:

— Слава богу!

После ме прегръща.

Целуваме се. Толкова ми олеква, че го виждам, та трябва да минат няколко минути, докато забележа, че и на него му е олекнало страшно, задето ме вижда.

— Къде беше? — пита ме Хенри.

— В „Опарт“. А ти къде беше?

— Не си оставила бележка и когато се прибрах, те нямаше, затова реших, че си в болницата. Обадих се и ми казаха, че не си постъпила.

Започвам да се смея и ми е трудно да спра. Хенри изглежда озадачен. Когато съм в състояние да му кажа нещо, заявявам:

— Вече знаеш какво е.

Той се усмихва.

— Извинявай. Но… просто не знаех къде си и се паникьосах. Помислих си, че ще изпусна Алба.

— Но къде беше?

Хенри пак се усмихва дяволито.

— Чакай само да чуеш. Една минута. Дай да седнем.

— По-добре да легнем. Капнала съм.

— Какво си правила цял ден?

— Лежала съм.

— Горката Клер, нищо чудно, че си уморена.

Отивам в спалнята, включвам климатика и спускам щорите. Хенри завива към кухнята и след няколко минути се появява с нещо за пиене. Аз се разполагам на леглото и получавам газирана вода с вкус на джинджифил, Хенри изхлузва обувките си и идва при мен сбира в ръка.

— Казвай сега.

— Ами… — Той вдига вежда, отваря уста и пак я затваря. — Не знам откъде да започна.

— Хайде, де.

— Като начало трябва да отбележа, че това е най-странното нещо, което някога ми се е случвало.

— По-странно от мен и теб?

— Да. Това си беше съвсем естествено, едно момче среща едно момиче…

— По-странно от това да наблюдаваш отново и отново как майка ти умира?

— Е, това вече се е превърнало в зловещо всекидневие. В нещо като кошмар, който сънувам прекалено често. Не, това си беше направо сюрреалистично. — Той прокарва ръка по корема ми. — Пренесох се напред и наистина бях в бъдещето, и срещнах нашето малко момиченце тук.