Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Хенри се надвесва над мен, докосва я по челцето и казва:

— Алба.

По-късно

Клер : Това е вечерта на първия ден на Алба на земята. Лежа в леглото в болничната стая, заобиколена съм от балони, плюшени мечета и цветя, Алба е в ръцете ми. Хенри седи с кръстосани крака в долния край на леглото и ни снима. Алба току-що се е нахранила и прави с малки устенца коластрени балончета, после заспива: мека топла торбичка от кожа и течности до нощницата ми. Хенри свършва филма във фотоапарата и слага нов.

— Ей! — възкликвам аз, защото изведнъж съм се сетила. — Къде ходи? В родилната зала?

Хенри се смее.

— Надявах се да не си забелязала. Мислех, че сигурно си погълната от…

— Къде беше?

— Разхождах се посред нощ из някогашното си начално училище.

— Колко време? — питам аз.

— О, боже. С часове. Когато си тръгнах, вече се развиделяваше. Беше зима и бяха изключили парното. Колко време ме нямаше?

— Не съм сигурна. Може би пет минути.

Хенри клати глава.

— Направо ме тресеше. Току-що те бях зарязал и защо — за да се мотая безцелно из коридорите на „Франсис Паркър“… Беше толкова… Чувствах се толкова… — Хенри се усмихва. — Но накрая всичко се нареди чудесно, нали?

Смея се.

— Добрият край оправя всичко.

На вратата се чука тихо, Хенри казва:

— Влез!

Влиза Ричард, който спира колебливо. Хенри се обръща и възкликва:

— Татко!… — После млъква, после скача от леглото и казва: — Влез, де, сядай!

Ричард носи цветя и малко плюшено мече, което Хенри добавя към купчината върху перваза.

— Клер — подхваща Ричард. — Моите поздравления.

Той се отпуска бавно на стола до леглото.

— Хм, искаш ли да я подържиш? — пита тихо Хенри.

Ричард кима и ме поглежда, за да види дали съм съгласна. Изглежда така, сякаш не е спал от няколко дни. Ризата му е измачкана, той мирише на пот, долавям и лекия йоден дъх на стара бира. Усмихвам се, макар и да се питам дали да му поверявам Алба. Подавам я на Хенри, който внимателно я прехвърля в плахите ръце на Ричард. Алба извръща розово валчесто личице към слабото четинесто лице на Ричард, после започва да търси зърно на гърда. След миг се отказва, прозява се и отново заспива. Ричард се усмихва. Бях забравила как усмивката е в състояние да преобрази лицето му.

— Красива е — казва ми той за Алба. И на Хенри: — Прилича на майка ти.

Хенри кима.

— Ето ти я твоята цигуларка, татко — усмихва се той. — През едно поколение.

— Цигуларка ли? — Ричард поглежда към заспалото бебе с черна косица и съвсем малки ръце, което е потънало в дълбок сън. Едва ли някой може да прилича на цигуларка по-малко от Алба в този миг. — Цигуларка. — Той клати глава. — Но откъде… Не, всъщност все едно. — Значи си цигуларка, така ли, малката ми?

Алба изплезва езиче и всички ние се смеем.

— След като порасне достатъчно, ще й трябва учител — намесвам се и аз.

— Учител ли? А, да… Така де, няма да я давате на ония малоумници от „Судзуки“ 126 126 Международна асоциация „Судзуки“ е създадена от Шиничи Судзуки (1898–1998), за да насърчава музикалното образование на подрастващите по света. — Б.пр. , нали? — пита Ричард.

Хенри кашля.

— Надявахме се, ако нямаш нищо по-интересно за правене, да…

Баща му става от стола. Приятно е да виждаш, че Ричард разбира, да виждаш как осъзнава, че някой има нужда от него и единствен той може да даде на внучката си обучението, от което тя се нуждае.

— С удоволствие — казва Ричард и бъдещето на Алба се разпростира пред нея като червена пътека, опъната докъдето поглед стига.

Вторник, 11 септември 2001 година

(Клер е на 30 години, Хенри — на 38)

Клер : Будя се в 6:43, а Хенри го няма в леглото. Алба също не е в люлката. Болят ме гърдите. Боли ме влагалището. Всичко ме боли. Ставам внимателно от леглото, отивам в банята. Минавам бавно по коридора и трапезарията. Хенри седи на канапето в хола с Алба в ръцете, но не гледа малкия черно-бял телевизор с намален звук. Алба спи. Сядам до Хенри. Той ме прегръща.

— Защо си станал? — питам го. — Нали каза, че има още два часа? Синоптикът се усмихва от телевизора и сочи сателитната карта на Средния запад.

— Не можех да спя — споделя Хенри. — Исках да чуя, че светът още малко е нормален.

— О!

Обронвам глава върху рамото му и затварям очи. Когато ги отварям отново, свършва реклама на компания за клетъчни телефони и започва реклама за бутилирана вода. Хенри ми връчва Алба и става. След минута го чувам, че прави закуска. Алба се буди, аз разкопчавам нощницата и я храня. Зърната на гърдите ме болят. Гледам телевизора. Някакъв рус водещ ми обяснява с усмивка нещо. Той и другата водеща — азиатка — се смеят и ми се усмихват. Кметът Дейли отговаря в кметството на въпроси. Задрямвам. Алба смуче зърното. Хенри носи с подноса яйца, препечени филии и портокалов сок. Пие ми се кафе. Хенри е изпил тактично своето в кухнята, но аз го надушвам по дъха му. Той оставя подноса на масичката и слага чинията върху коленете ми. Докато Алба суче, си ям яйцата. Хенри отопява с хляба жълтъка. По телевизията няколко малчугани се въргалят в тревата, за да покажат колко хубаво пере някакъв прах за пране. Приключваме със закуската, Алба също приключва. Вдигам я, за да се оригне, а Хенри отнася всички чинии в кухнята. След като се връща, му подавам Алба и се отправям към банята. Взимам си душ. Водата е направо вряла, едвам издържам, но действа божествено на тялото ми, което ме боли навсякъде. Поемам от примесения с пара въздух, подсушавам се внимателно, мажа с крем устните, гърдите, корема си. Огледалото е покрито с пара, затова не се налага да се гледам. Реша се. Навличам долнище на анцуг и пуловер. Чувствам се обезформена, увиснала. В хола Хенри седи със затворени очи, а Алба си смуче палеца. Когато сядам отново при тях, Алба отваря очи и издава нещо като мяукане. Палецът й се изплъзва от устата и Алба изглежда объркана. През пустинята пъпли джип. Хенри е изключил звука. Разтърква с пръсти очите си. Аз заспивам отново. Хенри казва: