Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Петък, 16 юни 2006 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)

Хенри : Днес имам рожден ден, ставам на четирийсет и три години. Очите ми се отварят в 6:46 сутринта, макар че съм в почивен ден, и после не мога да заспя отново. Поглеждам към Клер, която се е отдала изцяло на непробудния сън: ръцете й са разперени, косата й е разпиляна във всички посоки по възглавницата. Дори с гънките от калъфката, отпечатали се върху бузата й, Клер изглежда красива. Ставам внимателно от леглото, отивам в кухнята и слагам кафето. В банята източвам водата и изчаквам да стане топла. Трябва да викнем водопроводчик, а все не остава време. Връщам се в кухнята, сипвам си кафе, отнасям го в банята и го закрепвам върху ръба на мивката. Слагам по лицето си пяна за бръснене и започвам да се бръсна. Обикновено се справям блестящо, дори не се поглеждам в огледалото, но днес в чест на рождения си ден правя инвентаризация.

Косата ми е побеляла почти изцяло, само тук-там по слепоочията все още е черна, веждите ми целите са черни. Освен това съм си оставил косата дълга, е, не толкова дълга, както когато срещнах Клер, но не много по-къса. Кожата ми е изпръхнала от вятъра и е набръчкана около очите и по челото, от ноздрите до ъгълчетата на устата също са се врязали дълбоки бръчки. Лицето ми е прекалено слабо. Целият съм прекалено слаб. Не като в Освиенцим, но не и нормално слаб. Може би слаб като раковоболен в начален стадий. Или като наркоман, пристрастен към хероина. Не ми се мисли за това, ето защо продължавам да се бръсна. Изплаквам си лицето, слагам си лосион за след бръснене, правя крачка назад и оглеждам резултата.

Вчера в библиотеката някой се сети, че имам рожден ден, и Роберто, Изабел, Мат, Катрин и Амилия ме заведоха на обяд в „Бо Тай“. Знам, че в службата одумват здравословното ми състояние, защо толкова внезапно съм отслабнал и бързо съм се състарил. Всички бяха изключително мили, както сме мили с болни от СПИН или с пациенти на химиотерапия. Едва ли не копнея някой да ме попита, за да излъжа и да приключим с това. Вместо това обаче ние пускахме шеги и ядохме пад тай, прик, пиле с кашу и пад сю. Амилия ми подари половинка невероятно колумбийско кафе на зърна. Катрин, Мат, Роберто и Изабел бяха събрали пари и ми бяха купили факсимилето на Гети на „Mira Calligraphiae Monumenta“, по което се заглеждам от цяла вечност в книжарницата към „Нюбъри“. Трогнат до сълзи, погледнах колегите си и осъзнах, че те ме смятат за пътник.

— Ей, хора… — подхванах аз, но не се сетих как да продължа, затова не го направих.

Не ми се случва често да не мога да намеря думите.

Клер става, Алба се буди. Всички се обличаме и се натоварваме на колата. Заедно с Гомес, Шарис и децата им ще ходим на зоологическа градина „Брукфийлд“. Цял ден се разхождаме безцелно, гледаме маймуните и фламингите, белите мечки и видрите. Алба се прехласва най-вече по големите котки. Роза я държи за ръка и й разказва за динозаврите. Гомес прави страхотно впечатление на едно шимпанзе, Макс и Джо беснеят, все едно са слонове, и играят на ръчни видеоигри. Шарис и Клер се разхождат разсеяно, говорят си за разни незначителни неща, пекат се на слънцето. В четири часа децата са капнали от умора и са кисели, затова ги натоварваме отново на колите, обещаваме скоро да дойдем пак и си тръгваме.

Детегледачката идва точно в седем. Клер подкупва и заплашва Алба да слуша и ние се изнасяме. По настояване на Клер сме облечени много официално и докато се носим на юг по Лейк Шор Драйв, се сещам, че не знам къде отиваме.

— Ще видиш — казва Клер.

— Но не е купон изненада, нали? — питам със свито сърце.

— Не, не е — уверява ме тя.

При Рузвелт излиза от Драйв и започва да криволичи през Пилзън, квартал на латиноамериканци точно на юг от центъра. По улиците играят цели тумби дечурлига, ние лъкатушим между тях и накрая спираме недалеч от кръстовището на Двайсета улица и Рейсин. Клер ме отвежда към порутена къща с две жилища и натиска звънеца на портичката. Пускат ни по домофона, ние прекосяваме осеян с боклуци двор и се качваме по паянтовите стълби. Клер чука на една от вратите и ни отваря Лурдс, неин приятел от Художественото училище. Той се усмихва и ни кани вътре, и след като влизаме, аз виждам, че жилището му е превърнато в ресторант само с една маса. Носят се апетитни миризми, по масата с бяла колосана покривка са наредени порцелан и свещи. Върху резбования шкаф отстрани е сложен грамофон. В хола има кафези, пълни с птици: папагали, малки и големи, и канарчета. Лурдс ме целува по бузата и пожелава: