Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Честит рожден ден, Хенри.

Включва се още един познат глас:

— Да, честит рожден ден.

Аз надзъртам в кухнята и кого да видя: Нел! Тя бърка нещо в тенджерата и не спира дори когато я прегръщам и я вдигам леко от земята.

— Ауу! — възкликва Нел. — Както гледам, си ядеш овесените ядки! — Клер също прегръща Нел и двете се усмихват една на друга. — Той изглежда доста изненадан — отбелязва Нел, а Клер само се усмихва още по-широко. — Хайде, вървете и сядайте — заповядва Нел. — Вечерята е готова.

Сядаме на масата с лице един към друг. Лурдс донася чинийки с красиво наредени ордьоври: прозрачна пастърма с бледожълт пъпеш, миди, които са меки и миришат на пушено, тънки резенчета моркови и цвекло с дъх на копър и зехтин. В светлината на свещите кожата на Клер е топла, а очите й са в сянка. Перлите, които носи, очертават ключиците й и бледата гладка кожа над гърдите й, които се вдигат и се снишават заедно с дъха й. Клер усеща, че съм се захласнал, усмихва се и извръща очи. Аз поглеждам надолу и виждам, че съм си изял мидите, но продължавам да държа като някакъв малоумник вилицата във въздуха. Оставям я, а Лурдс вдига чиниите и носи следващото ядене.

Хапваме от прелестната риба тон алангле, която Нел е задушила в сос от домати, ябълки и босилек. Ядем салата, пълна с цикория и оранжеви чушки, ядем и ситни кафяви маслини, напомнящи ми гозба, каквато съм опитвал заедно с мама в един хотел в Атина, когато бях много малък. Пием совиньон блан и постоянно вдигаме наздравици („За маслините!“, „За детегледачките!“, „За Нел!“). Нел се появява откъм кухнята с малка плоска бяла торта със запалени свещички. Клер, Нел и Лурдс ми пеят „Честит рожден ден!“ Аз си пожелавам нещо и духвам наведнъж свещичките.

— Това означава, че желанието ти ще се изпълни — обяснява Нел, аз обаче съм си пожелал нещо, което е неизпълнимо.

Докато ядем тортата, птиците си говорят нещо на странни гласове, после Лурдс и Нел изчезват отново в кухнята. Клер казва:

— Нося ти подарък. Затвори очи.

Затварям очи. Чувам как Клер избутва назад стола. Прекосява стаята. После игличката на грамофона започва да стърже по винил… съскане… цигулки… чисто сопрано, което като остър дъжд пронизва тътена на оркестъра… гласът на майка ми, която пее арията на Лулу. Отварям очи. Клер седи срещу мен на масата и се усмихва. Аз ставам, издърпвам я от стола и я прегръщам.

— Изумително — казвам й, после не мога да продължа, затова я целувам.

Много по-късно, след като вече сме се сбогували с Нел и Лурдс и просълзени, сме им благодарили не знам колко пъти, след като сме се прибрали и сме платили на детегледачката, след като сме се любили в унеса на изтощената наслада, лежим на ръба на съня и Клер казва:

— Хареса ли ти рожденият ден?

— Беше страхотен — отвръщам аз. — Най-хубавият.

— Иска ли ти се някога да спреш времето? — пита Клер. — Лично аз нямам нищо против да си стоя вечно тук.

— Ммм — отговарям аз и се обръщам по корем.

Докато се унасям, Клер казва:

— Имам чувството, че сме на върха на влакче на ужасите.

После обаче аз заспивам и на сутринта забравям да я питам какво е имала предвид.

Сряда, 28 юни 2006 година

(Хенри е на 43 и на 43 години)

Хенри : Когато идвам на себе си, съм на тъмен, студен циментов под. Опитвам се да седна, но ми се завива свят и отново лягам. Боли ме глава. Опипвам се, зад лявото ми ухо има голяма цицина. След като свиквам с тъмнината, виждам едва доловимите очертания на стълбище, табелки „Изход“ и някъде много нависоко самотна флуоресцентна крушка, излъчваща студена светлина. Заобиколен съм от металната мрежа на Клетката. Намирам се след работно време в „Нюбъри“, в Клетката.

— Само не се паникьосвай — казвам си на глас. — Всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е наред.

Млъквам, когато забелязвам, че не се слушам. Успявам да се изправя на крака. Треперя. Чудя се колко ли ще се наложи да чакам. Чудя се какво ще кажат колегите, когато ме видят. Защото вече не мога да се скрия. Ще бъда разкрит като тъпа приумица на природата, каквато всъщност съм. Меко казано, не изгарям от нетърпение това да се случи.

Опитвам се да снова напред-назад, за да се стопля, но от това главата ме заболява до пръсване. Отказвам се, сядам насред пода в Клетката и се свивам на кълбо. Минават часове. Превъртам в главата си цялата случка, репетирам репликите си, обмислям всички възможности за развитие — към добро или към лошо. Накрая се уморявам и си пускам наум разни записи: „Това се казва забавление“ на „Джам“, „Хапчета и сапун“ на Елвис Костело. „Съвършен ден“ на Лу Рийд. Тъкмо се опитвам да си спомня целия текст на „Обичам мъж в униформа“ на „Ганг ъв Фор“, когато осветлението примигва. То се знае, че е Кевин — Нациста на охраната, който отваря библиотеката. Той е последният човек под небето, когото бих искал да срещна, докато съм гол и хванат като в капан в Клетката, и затова Кевин, разбира се, ме зърва веднага щом влиза. Аз съм се свил на кълбо върху пода и се правя на мъртва лисица.