Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Господи — възкликва Катрин. — Все едно работя с Кларк Кент 132.

— А аз се чувствам като Джими Олсън 133 — заявява Мат. — Ахам.

— Значи ти си Лоис Лейн 134 — заяжда се Роберто с Катрин.

— Не, Клер е Лоис Лейн — поправя го тя.

Мат уточнява:

— Но Лоис Лейн не знае за връзката между Кларк Кент и Супермен, докато Клер…

— Без Клер щях да се предам преди доста време — казвам аз. — И досега не проумявам защо Кларк Кент е толкова непреклонен в решението си да държи Лоис Лейн на тъмно.

— Така е по-увлекателно — заявява Мат.

— Нима? Не съм сигурен — отвръщам аз.

Петък, 7 юли 2006 година

(Хенри е на 43 години)

Хенри : Седя в кабинета на Кендрик и го слушам, докато той обяснява защо няма да се получи. Навън е горещо и задушно, от жегата и влагата можеш направо да се мумифицираш. Тук, вътре, климатикът е пуснат достатъчно силно и аз съм настръхнал. Седим един срещу друг на столовете, на които сядаме винаги. Върху масата има пепелник, пълен с фасове от цигари. Кендрик пали цигарите една от друга. Осветлението не е включено и въздухът е просмукан от тютюнев дим и студ. Пие ми се нещо. Крещи ми се. Искам Кендрик да млъкне най-после, за да му задам въпрос. Иде ми да стана и да си изляза. Но продължавам да седя и да слушам.

След като Кендрик спира да говори, фоновите шумове в сградата изведнъж стават много очевидни.

— Хенри! Чуваш ли ме?

Изправям гръб и го поглеждам като ученик, хванат, че е разсеян.

— Хм. Не.

— Попитах те дали си ме разбрал. Няма да стане.

— Хм, да. — Опитвам се да се съсредоточа. — Няма да стане, защото имунната ми система е отишла на кино. И защото съм стар. И защото нещата зависят от прекалено много гени.

— Точно така. — Кендрик въздиша и гаси фаса в купчината други фасове. От угарката като пипалца се отскубва тютюнев дим, който се разсейва. — Съжалявам.

Той се обляга на стола и сключва върху коленете си пръстите на нежните си розови ръце. Мисля си за първия път, когато преди осем години го видях в същия този кабинет. И двамата бяхме по-млади и наперени, и двамата вярвахме в прещедрата помощ на молекулярната генетика и бяхме готови да използваме науката, за да се опълчим срещу природата. Мисля си как държах в ръцете си мишката на Кендрик — пътешественичка във времето, за прилива на надежда, плиснал ме тогава, докато гледах мъничкото си бяло копие. Мисля си какво ще се изпише върху лицето на Клер, когато й кажа, че няма да стане. Тя обаче никога не е вярвала, че ще стане.

Прокашлям се.

— Ами Алба?

Кендрик кръстосва крака при глезените и се намества нервно.

— Какво Алба?

— При нея ще стане ли?

— Така и няма да разберем, нали? Освен ако Клер не промени мнението си и не ми разреши да изследвам ДНК-то на Алба. А и двамата знаем прекрасно, че Клер е ужасена от генното лечение. Възприема ме като Йозеф Менгеле всеки път, когато се опитвам да го обсъдя с нея.

— Но ако разполагаш с ДНК на Алба — казвам аз, — би могъл да създадеш мишки и да ги изследваш, а когато тя стане на осемнайсет години, може да реши и да опита.

— Да.

— Дори и с мен да е свършено, поне за Алба може би има надежда.

— Да.

— Добре тогава. — Изправям се и потривам ръце, после дръпвам памучната риза от тялото си, за което тя се е залепила от студената пот. — Точно това и ще направим.

Петък, 14 юли 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер : В ателието съм, правя копринена хартия. Тя е толкова тънка и прозрачна, че се вижда през нея; потапям рамката в котела и я вадя, като прокарвам малкия валяк, докато хартията се разпредели съвсем равномерно. Закрепвам рамката в ъгъла, за да се отцеди, и чувам, че Алба се смее, Алба тича през градината, Алба вика:

— Мамо! Виж какво ми е купил татко!

Тя нахълтва през вратата и се втурва шумно към мен, а Хенри върви по-спокойно след нея. Поглеждам надолу да видя с какво потропва Алба: с рубиненочервени чехлички.

— Точно като на Дороти! — оповестява тя и изпълнява кратък танц по дървения под.

Тропва три пъти с токовете, но не изчезва. Алба вече си е у дома, разбира се. Аз се смея. Хенри изглежда доволен от себе си.

— Успя ли да отидеш до пощата? — питам го аз.

Лицето му помръква.

— Ужас. Не, забравих. Извинявай. Ще отида утре рано сутринта. — Алба се върти и Хенри се пресяга и я спира. — Недей, Алба. Ще ти се завие свят.

— Обичам да ми се вие свят.

— Не е хубаво.

Алба е по тениска и къси панталонки. На свивката на лакътя е с лейкопласт.