Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Здрасти, Марша, къде е Рой? — питам аз.

А тя ми казва:

— О, излезе по работа.

— О — казвам аз и се качвам с асансьора на четвъртия етаж.

Когато влизам в отдел „Специализирани издания“, Изабел установява:

— Закъсня.

Аз казвам:

— Но не много.

Влизам в кабинета, Мат стои на прозореца и гледа към парка.

— Здравей, Мат — поздравявам го, а той подскача цял километър.

— Хенри! — възкликва и става бял като платно. — Излезе ли от Клетката?

Оставям раницата на бюрото и го гледам недоумяващо.

— Клетката ли?

— Ами ти… току-що се качвам от долу… беше хванат като в капан в Клетката и Роберто е там… ти ми каза да се кача и да чакам, но не уточни какво…

— Господи. — Аз сядам на бюрото. — О, господи. — Мат се разполага на стола ми и вдига поглед към мен. — Виж какво, мога да ти обясня… — подхващам аз.

— Наистина ли можеш?

— Разбира се. — Замислям се. — Аз… такова… ох, да го вземат мътните!

— Нещо наистина зловещо е, нали Хенри?

— Да. Да, зловещо е. — Двамата се гледаме. — Знаеш ли какво, Мат… хайде да слезем долу и да видим какво става, ще обясня и на теб, и на Роберто, искаш ли?

— Добре.

Ставаме и слизаме долу.

Докато вървим по източния коридор, забелязвам, че Рой се мотае пред входа на стълбището. Той трепва, когато ме вижда, и тъкмо се кани да ме пита очевидното, когато чувам как Катрин казва:

— Здравейте, момчета, какво става? — После се стрелва покрай нас и се опитва да отвори вратата за стълбището. — Ей, Рой, защо никой не може да я отвори?

— Хм, госпожо Мийд — започва Рой и ме поглежда, — имаме проблем с…

— Не се притеснявай, Рой — намесвам се аз. — Ела, Катрин. Рой, нали нямаш нищо против да останеш тук, горе?

Той кима и ни пуска на стълбището. Излизаме на него и чувам как Роберто казва:

— Виж какво, хич не ми е приятно, че седиш там и ми разказваш някакви научни фантастики. Ако ми се слушаше научна фантастика, щях да взема от Амилия.

Той седи на най-долното стъпало и когато заставаме зад него, се обръща да види кой е.

— Здрасти, Роберто — поздравявам аз тихо.

Катрин казва:

— О, боже. О, боже!

Роберто става, губи равновесие и Мат се пресяга и го хваща. Поглеждам към Клетката и какво да видя: седя вътре на пода, облечен съм в бялата си риза и бежовия панталон и съм свил колене до гърдите си, очевидно съм премръзнал и гладен. Отстрани на Клетката е оставена чаша кафе. Роберто, Мат и Катрин ни гледат, без да продумват.

— От кое време идваш? — питам аз.

— От август 2006 година.

Взимам кафето, държа го на равнището на брадичката, провирам единия край на сламката отстрани през Клетката. Той го изсмуква.

— Искаш ли кифла?

Искал. Чупя я на три парчета и му я подавам през мрежата. Имам чувството, че съм в зоологическа градина.

— Ранен си — отбелязвам.

— Ударих си главата — обяснява той.

— Колко още ще останеш?

— Около половин час. — Той показва с ръка Роберто. — Видя ли?

— Какво става тук? — пита Катрин.

Съветвам се със своето Аз.

— Искаш ли да обясниш?

— Уморен съм. Хайде ти.

И така, обяснявам. Обяснявам, че пътешествам във времето, и житейските и генетичните проявления на това. Изтъквам, че всъщност си е болест и нямам власт над нея. Разказвам за Кендрик и как сме се срещнали с Клер и после пак сме се срещнали. Обяснявам за капаните на причинно-следствените връзки, за квантовата механика, фотоните и скоростта на светлината. Обяснявам какво е да живееш извън ограниченията на времето, на които повечето хора са подвластни. Споделям за лъжите, за кражбите и страха. Обяснявам как се опитвам да живея нормално.

— А нормалната работа е част от нормалния живот — напомням аз в заключение.

— Лично аз не бих го нарекла нормална работа — отбелязва Катрин.

— И аз не бих го нарекъл нормален живот — включва се и моето Аз, което седи в Клетката.

Поглеждам Роберто, който се е отпуснал на стъпалата и е подпрял глава върху стената. Изглежда изтощен и тъжен.

— Е — питам го аз. — Ще ме уволниш ли?

Роберто въздиша.

— Не. Няма да те уволня, Хенри. — Той се изправя внимателно и изтръсква с ръка гърба на сакото си. — Но не проумявам защо досега не си ми казал всичко това.

— Нямаше да ми повярваш — заявява моето Аз. — И сега не ми повярва, докато не видя.

— Ами да… — подхваща Роберто, ала следващите му думи са заглушени от странния звуков вакуум, който понякога съпътства появите и изчезванията ми.

Обръщам се и виждам върху пода на Клетката купчина дрехи. По-късно следобед ще дойда и ще ги извадя със закачалка за дрехи. Обръщам се отново към Мат, Роберто и Катрин. Те са вцепенени.