Майкъл Смит - Един от нас

— По дяволите! Ти защо не…

— Защото ми писна да седя в оная килия и нямах основание да ти вярвам. И сега е така, но вариантите ми са на изчерпване. Ще ти пратя другите листчета от Шуман по електронната поща утре в шест сутринта при условие, че ме оставиш да върша каквото искам през следващите два дни.

— Какво ще правиш?

— Ще се опитам да си върна приятелите.

— Кое те кара да мислиш, че ще ги намериш?

— Не е сигурно — признах аз, — но ще се опитам.

— В това листче може да пише какво ли не. Може и ти да си го напечатал. Защо трябва да приема условието ти?

Облегнах се на стола.

— Защото си готин. Ти може и да си забравил, но аз помня, че ходехме да пием бира, преди да се случат всички тези неща. И защото си добро ченге и знаеш, че в смъртта на Хамънд има нещо странно.

Реших да рискувам.

— И защото дълбоко в сърцето си знаеш, че това, което се случи в Трансвърчуъл, не беше по моя вина.

Травис за дълго се загледа встрани от мен. Сякаш все още асимилираше новината за Шуман, но се оказа, че мисли за нещо друго.

— Знаеш ли какво ме дразни в цялата тая работа? — попита той най-накрая. — Че те харесвам. Не си бил заплаха за никого. Просто се бориш за живота си, душиш къде има пари и на никого не правиш нищо лошо.

— Мерси — казах аз, — винаги съм се чудил какво ли ще напишат на надгробния ми камък.

— Мисля, че се разбрахме и че знаеш границите, които не бива да нарушаваш. Подразних се, когато разбрах какво е станало в Трансвърчуъл и че ти си забъркан. Беше лично. Чувствах се предаден.

— Не знаеш и половината от цялата работа — казах аз. — Повярвай ми!

Травис стана и каза:

— Кафето е за твоя сметка. Ще погледна електронната си поща в седем сутринта. Ако това, което намеря, е интересно — имаш два дни. И въпреки това, видиш ли ония, обади ми се!

Той погледна табелата над ресторанта и надникна в празната зала. Готвачът се бе подпрял на барплота и гледаше порнографски филм. Настървението, с което зяпаше филма, правеше идеята да ям храна, приготвена от неговите ръце, някак си непривлекателна. Единият от двамата клиенти на „Хепи Спатула“ стърчеше на една маса в ъгъла, а другият имаше вид на умрял.

— Навремето често идвах тук — каза Травис. — Преди години.

— Аз също — отвърнах. — Но нещата се променят.

Той се обърна.

— Така е. Променят се.

Почаках на масата. Пет минути по-късно се появи Хелена. Изглеждаше някак потисната. Опитах да се извиня за коментара си за това, че сме един отбор. Тя вдигна рамене така, както обикновено правят жените в смисъл на „няма значение“, но всъщност искат да кажат, че е нужно много повече от открито извинение.

— И сега — какво? — попита тя, след като й казах как премина всичко. — Как мислиш да откриеш типовете с костюмите? Те изглежда търсеха човека, убил онзи тип Хамънд. Намериха го. Няма да се занимават повече с теб.

— Не мисля така — казах аз.

Опитах се да си спомня дали съм казвал на Хелена за един свой спомен, който спира донякъде и не ме пуска по-нататък.

— Всичко се върти около Хамънд. Колкото по-близо стигаме до него, толкова вероятността да се доберем до ония типове се увеличава.

Хелена придърпа палтото около раменете си.

— Е, и?

Вместо да проверя какво е съдържанието на листчето за Никълъс Шуман, аз измъкнах друго листче и отново включих органайзера. Казах му да запази резултатите от последната команда и да събира данните, за да ги изпрати на лейтенант Травис на следващата сутрин. Междувременно сканирах втория лист и поръчах на машината да провери какво може да е съдържанието му.

Докато чаках, погледнах към Хелена и видях, че ми се усмихва.

— На какво се смееш?

— На теб. Винаги се занимаваш с някакви машинки.

— Обичат ме — казах аз. — Поне повечето от тях.

— Телефонният ти секретар обаче изглежда не е сред тях.

— Само защото попречих на междувидовия им романс. Налиташе на кафемашинката ми.

— Винаги си бил много целомъдрен.

На екрана на органайзера се появи име: Джек Джеймисън.

Хелена надникна и попита:

— Този какво прави тук?

— Нямам представа. Хич ме няма с имената. Кой е той?

— О-о, не знаеш ли — онзи, актьорът. На петдесет и няколко. Винаги играе роли на сенатори, на които можеш да вярваш. Гей е, ама само привидно.

Спомних си — любимец на списание „Нешънъл Куесчън-Аскър Мегъзин“, много обичан от групи, борещи се за правата на хомосексуалистите, любим на всички жанров артист, комуто напоследък поверяваха и по-сериозни роли. През това време машината продължи да излива текст по екрана и да превежда стотиците букви, които заемаха останалата част от страницата.