Майкъл Смит - Един от нас

— Да — казах аз. — Ние сме точно това.

Усмивката й помръкна изведнъж. Кимна рязко и се отдалечи.

На кръстовището, където определих среща на Травис, има едно заведение, наречено „Хепи Спатула“. Навремето беше доста реномиран ресторант, на мода сред местните семейства. Готвеха такава лазаня, която сякаш ти казваше: „Да, зная за съвременните научни схващания по отношение на диетата, но не давам и пет пари.“ Оставяха на масата и малка купичка с пармиджано — да го опиташ. Когато стана Крал на Света, ще направя тази практика задължителна дори и за ресторанти, които не сервират спагети. За нещастие в ресторанта се заредиха серии от случаи на насилие и семействата постепенно престанаха да го посещават. Собствениците го продадоха, клиентелата започна да се срива главоломно и сега, по време на сезона, е пълно до козирката с психари, а през другото време от годината си е като в морга. Венис е в самия край на региона, засегнат от климатичните аномалии, и времето е общо взето по-стабилно, ала и там има тенденция да се променя на цикли от по няколко седмици. Тази вечер беше хладно и масите навън бяха празни.

Седнах на една от тях, поръчах си кана кафе и зачаках да видя кое ще е следващото нещо, което ще ми се случи.

Или поне се опитах. Умът ми беше в такова състояние, сякаш някой му прилагаше електрически шокове, като непрекъснато променяше силата на тока и напрежението. Струваше ми се, че трябва да се опитам да разбера по някакъв начин какво се бе случило у Дек, но нещо ми подсказа, че нямам необходимата информация да оценя събитието. Но това бе просто извинение. Всъщност умът ми просто бягаше от проблема. Не искаше да мисли за него. Притеснявах се за Дек, както и за Лаура, но не можех да направя нищо. Особено, когато съзнанието ми бе заето с друг човек.

Знаех, че е някъде наблизо, абсолютно невидима. Почти я усещах и вярвах, че ако настроя мисленето си, мога да затворя очи и да позная, ако не друго, то поне посоката. Сега, когато тя не беше с мен, много ми се искаше да поговоря с нея, макар да не бях сигурен какво точно исках да й кажа. Не можех да прогледна през мрака на тригодишното си, съзнателно наложено безразличие. Беше твърде отдавна, твърде много се бе променило и се бяха случили ужасно много лоши неща.

Времето тече напред. Така е.

Когато сервирането на кафето ме върна от тази приятна тренировка на мисълта към действителността, извадих от джоба си едно от листчетата от кабинета на Хамънд. Нищо не разбирам от криптография, но си помислих, че и Хамънд едва ли е бил върхът в това отношение. Относителната неграмотност можеше дори да бъде от полза. Сканирах листчето на органайзера си и му казах да го разгледа — повече от скука, отколкото с някаква определена надежда.

Машината взе да сумти и да мрънка, каза, че нищо не може да разбере и попита дали имам нещо против да й сменя батериите тези дни.

Тогава се сетих за ноутбука на Хамънд и за списъка с цифрите. Включих го в органайзера и му казах да провери дали има някаква връзка между двата вида информация. Наистина, в началото забуксува малко, ала след това, все още мърморейки за намаляващия капацитет на батериите си, каза, че може би имаме работа с код от книга, където всяка буква се замества с такава от дадена книга, само че този бил малко по-усложнен от обикновено. Редът на буквите не следвал отделен откъс, използван като ключ, но числата в ноутбука можело да представляват списък на разместените пасажи.

Казах на органайзера да се свърже чрез Мрежата с издание на Библията във версията на крал Джеймс. Петдесет секунди по-късно получи отговора на първите две думи отгоре:

Никълъс Шуман. Дяволска работа.

— Завещанието си ли пишеш?

Изключих екрана на органайзера и напъхах листчето в джоба си. Травис стоеше зад мен, шлиферът му беше мокър, а той изглеждаше вкиснат.

— Наваля ме от колата дотук — каза той. — И, естествено, при теб не вали.

Огледах наоколо и видях, че на около три метра от мен настилката бе мокра. Дори не бях забелязал, че е валяло. Травис седна срещу мен и в този момент представляваше нежелано напомняне за проведения по-рано през деня разговор. Обърнах се настрани и запалих цигара.

— Искаш ли да те арестувам за това? — попита ме той. — Знаеш, че мога.

— Зная също така, че няма да го направиш. Ти си хвърлил въдицата за по-голяма риба.

Той си наля кафе.

— Е, добре, Хап. Какъв е проблемът? И бъди кратък и конкретно по темата, защото не обичам разни престъпници да ме привикват тук и там, ако нямат нищо интересно за казване.