Майкъл Смит - Един от нас

Стъпих тежко на земята няколко крачки след нея и си спомних за колата, която бях оставил зад сградата предната нощ. Хелена проследи погледа ми.

— Ключовете в теб ли са? — попита тя, като вкарваше нов пълнител в пистолета, появил се незнайно откъде. Естествено, той бе по-голям от моя. Поклатих глава, обърнах се назад и видях, че Дек и Лаура бяха стигнали едва до площадката над нас.

— Значи нямаме време! Бягаме!

Подчинявайки се, аз се запрепъвах заднишком и подвикнах на другите да побързат. И тогава видях:

Лаура и Дек — като на стопкадър. Дек малко по-напред, но Лаура се приближава бързо, главата й — наведена, а върху лицето й е изписано нещо средно между страх и решителност. Дек вече стига до перилата и преценява под какъв ъгъл да се хвърлят по стълбището.

И тогава, зад тях — експлозия с жълта светлина. Най-напред си помислих, че е отблясък от изстрел, но светлината бе мека, голяма и се движеше твърде, твърде бавно. Не беше и запалителна граната, тъй като не се чуваше никакъв звук освен дълбоко бръмчене, което караше зъбите ми да тракат. Две фигури изскочиха от кухнята — въпросните мъже с костюми. Главата на Дек бавно се обърна; чух изстрела от пистолета на Хелена, който по никакъв начин не се отрази на картината; далечен писък с гласа на Лаура, идващ сякаш от другия край на тунел през центъра на земята.

Светлината се промени и се събра във формата на бяла крушка около Лаура и Дек. Горната й част се издигаше на двадесет метра в небето и в един момент заприлича повече на колона. Все още бягах заднишком и се опитвах да викам. Спънах се и се тръшнах на земята.

Случи се в момента, в който Хелена се опитваше да ме вдигне.

Лицето на Дек се промени. В началото сякаш се изпъна, а после някои части от него се стопиха. Изчезнаха ония части, които никога не съм забелязвал и останаха само очите, скулите и устата. Същото се случваше с Лаура, само че по-бързо. След две секунди от тях останаха само два ужасяващи кръга. Почувствах някакво непознато чувство към тях, нередно и непознато, след което ми се стори, че видях нещо във въздуха над къщата — сякаш празна стая от въздух. Вибрациите станаха по-високи и с по-голяма амплитуда. Забиваха се в мозъка ми като куки в спомени. Останалите фрагменти от лицата на Дек и Лаура проблеснаха още веднъж — сякаш се мяркат на стара фотография.

След това изчезнаха.

Бялата светлина се стопи като изгасена с ключ. Никой друг не се появи на площадката, а първите двама изглежда бяха изчезнали. Обърнах се и погледнах към улицата. Колите ги нямаше. Беше останала само отворената задна врата, която се полюляваше от несъществуващия бриз, и една абсолютна тишина.

Час по-късно бяхме във Венис. Седях на една стена и гледах през плажа към морето. Хелена стоеше на пет метра от мен и презареждаше пистолета си. Очевидно бе изпразнила цял пълнител по фигурите на площадката. Но това не бе променило нищо. С обмяната на тази информация се изчерпа целият разговор, който водихме, и добре, че стана така. Не ми е по вкуса да крещя по Хелена и ми се искаше тя просто да се махне. Луната се бе показала и бе превърнала парцаливите облаци в бледи кръпки по тъмносиня материя. Плажът бе твърде широк и до мен достигаше единствено слабият шепот на прилива, който обливаше брега и напомняше шума от пръсти, които леко докосват парче груба хартия. Някакъв мъж зад нас тичаше за здраве по платното, а отмерените му стъпки ту се засилваха, ту заглъхваха в тъмнината като астероид, който от време на време пресича орбитата ни. Човек, който се движи в релсите на един напълно обясним живот.

Хелена и аз бяхме останали неподвижни цяла минута след изчезването на бялата светлина и клатехме глави като котки, които се чудят къде е хвръкнал молецът. Задната врата на жилището на Дек най-напред се поклащаше, а после постепенно спря. Изтичах нагоре по стълбите и проверих в апартамента. Беше празен и напълно непокътнат с изключение на няколко обърнати стола и купчина трески в хола. Нямаше и следа от сериозен сблъсък или обгаряне.

Знаех къде Дек си държи инструментите, бързо извадих вратата от спалнята и я поставих на мястото на входната. Тогава това ми се стори важно. Малко или много вратата пасна, а за по-сигурно, подпрях дръжката с един стол. Напъхах оборудването за спомени в един от шкафовете и го затрупах с други неща.

След това изчезнахме, защото очаквахме ченгетата да пристигнат всеки момент, привлечени от обаждания за шум и насилие. Но докато се отдалечавахме бързичко, не забелязахме никой да виси по прозорците, нито пък да се събират тълпи по улиците. Оглеждахме се и очаквахме поне един човек да ни погледне и да попита: „Какъв е тоя шум?“