Майкъл Смит - Един от нас

— Защо беше всичко това, по дяволите? — попитах задъхано.

Едната ръка на Дек бе все още около врата й, а другата галеше косата й. Вече трепереше по-малко, а очите й, изпълнени с ярост и срам, бяха заковани върху мен.

Лаура продължаваше да повтаря думите си като повредена грамофонна плоча и най-накрая разбрах какво всъщност казваше тя:

— Моника ми е майка.

Не искаше да каже нищо повече. Всички седнахме на местата, където си бяхме, дишахме дълбоко и усещахме как нажежената атмосфера в стаята бавно се разсейва. След това Лаура се отскубна от прегръдката на Дек и отиде в банята, като затръшна вратата след себе си. Двамата с него се спогледахме и не знаехме какво да си кажем. Той взе една възглавница, за да попие кафето от чашата, която се бе разляла. Аз отидох в кухнята да направя ново.

След няколко минути чух, че Лаура излезе. Измърмори някакво извинение и пак седна на канапето. Гледах да не съм в полезрението й и правех кафетата толкова бавно, че едва не изпаднах в Дзен транс. Чух как Дек попита нещо — съвършено миролюбиво — и след дълга пауза Лаура отговори. После започна да й говори бавно за нещата по стените. Не добих усещането, че това взриви интереса й, но поне даваше вид, че слуша.

Реших да поостана в кухнята още малко. Дек е от хората, които не може да не харесаш. Аз не съм такъв. За околните се оказва невероятно лесно. Някои не ме харесват по няколко пъти на ден, само за да поддържат средния резултат.

Приседнах на една табуретка и запалих цигара. Лицето ме болеше и като прекарах пръст под носа си, по него остана кръв. Мислех си, че имам и счупено ребро, но едновременно с това се надявах да не е така, защото счупените ребра са голяма досада. От дясната страна имам две такива ребра, които сега са много слаби и винаги, като ги чупя отново, преживявам поне четири седмици сериозни неудобства, а не мога дори да покажа причината.

За да правя нещо, започнах да си мисля колко ли време ще е необходимо на Травис да ме открие. Изгонването на „опашката“ според мен не бе нарушение на условията на нашето споразумение, но той може и да има по-друго мнение. Размишлявах и по въпроса как да се отърва завинаги от банковата история, така че никога повече да не ме търсят за нея. Пиех кафето си бавно и усещах как пулсът ми се нормализира. Чувах мърморенето на Дек и изръмжаването на Лаура от време на време.

След това чух шум, идващ откъм предната страна на къщата. В първия момент не можах да се сетя какво е това, но после разбрах откъде ми е познато.

Беше също като шум на кола, която се движи бързо и се отдалечава надолу по пътя. Може би бяха повече от една. Вероятно три.

Времето сякаш забави ход като пианист, който изпълнява мелодраматично ралентандо. Докато бавно завъртах глава и се канех да викна на Дек да погледне през прозореца, задната врата на кухнята се отвори рязко и някой подаде глава.

— Бързо! — каза Хелена. — Хап, трябва да дойдеш с мен.

Погледнах към нея и запремигах. Чуха се спирачки и енергично отваряне на врати. Дек скочи на крака и изпсува, после се разнесоха стъпки на тичащи хора и удари по входната врата на долния етаж — толкова силни, че се усъмних дали пантите и ще издържат.

Но аз виждах само лицето на Хелена — мека кожа, покриваща острите скули, леденосини очи и тъмнокестенява коса. Може би имаше няколко нови бръчки — малко по-забележими. Иначе си бе все същата.

Стъпки, които тичаха нагоре по стълбите към вратата.

Викнах на Дек и преместих очи върху него. Той мигновено реагира, сграбчи ръката на Лаура и я смъкна от канапето. В момента, в който извадих пистолета си, усетих как някой ме хвана и ме задърпа към задната врата.

Хелена просъска:

— Хап, бързо, дявол да те вземе!

Лаура се спъна в някакво килимче и падна на колене. Дек се обърна, за да й помогне. Първият залп от изстрели се стовари върху вратата на Дек и навсякъде се разхвърчаха трески. Последва страхотен ритник, който приличаше по-скоро на експлозия. Затичах се да помогна на Дек, но Хелена не ме пусна и ме дръпна обратно към вратата. Обърнах се с лице към нея и усетих дъха й.

— Веднага тръгвай с мен — каза тя, — или те зарязвам тук.

Дек и Лаура вече тичаха към нас. Хелена се завъртя на пети и аз хукнах по площадката и затрополих надолу по стълбите. Дек и Лаура бяха на няколко крачки след нас, но Хелена, както винаги, беше права — не можех да им помагам да тичат. Трябваше да се справят сами.

Чу се силен трясък, когато вратата на Дек най-сетне бе разбита на парчета, после се разнесоха крясъци. Спънах се и едва не паднах по лице на стълбите, но размахах ръце и в последния момент се улових за перилата. Хелена трополеше по металните стълби пред мен — лека и бърза — и в един абсурден момент виждах само слабия й гръб и косата й, която подскачаше и се люлееше.