Майкъл Смит - Един от нас

В този миг лампите светнаха, креслото се завъртя и видях, че в него седи мъж с тъмен костюм.

— Здрасти, Хап — каза той. — Радвам се да те видя.

Пистолетът на Дек мигновено се озова в ръката ми и аз го насочих към човека в креслото. Това обаче не ме накара да се почувствам по-добре, нито пък разтревожи особено онзи срещу мен. Все пак го задържах на мушката.

Човекът вдигна малък електронен ноутбук.

— Това ли търсиш?

— Нямам представа — казах раздразнено аз. — Какво е това? И кой си ти, дявол те взел?

След това го познах и сам си отговорих на въпроса. Това бе мъжът от закусвалнята, оня, дето седеше на края на барплота, сякаш изпаднал в посталкохолен стрес. Същият, който ме бе заговорил след телефонния ми разговор с мъжа в дома на Лаура, човекът, който изглеждаше малко не на място, но беше там, срещу хотела на Лаура, сякаш чакаше някого.

— Кой съм аз ли? — каза той и завъртя очи. — Казвам се Хап.

— Не — отвърнах аз твърдо. — Това е моето име. Опитай пак.

Човекът се намръщи.

— Ти си абсолютно прав, разбира се. Извинявай. Казвам се Травис.

— Престани да се правиш на идиот и кажи кой, по дяволите, си ти! И изгаси осветлението, за бога! — предложих му аз.

— Какво осветление?

В съответствие с общоприетата практика ключът за осветлението се намираше на стената зад мен, непосредствено до вратата. Той нямаше как да го достигне от мястото си. Светлината бе някак необикновена, почти осезаема — същото е усещането, когато плуваш нощем в бистра вода и някой включи над теб мощен прожектор. Тя не достигаше до ъглите на стаята и предметите не изглеждаха както обикновено — сякаш светлината не влияеше на зрението.

Без да свалям пистолета от човека в креслото, посегнах зад себе си и щракнах ключа. Осветлението се включи и стаята изведнъж придоби нормален вид, с очертани ъгли и прах. Макар че всъщност вътре не стана по-светло.

Човекът примигна и каза:

— „Портите му не ще се затварят деня, а нощ не ще има там.“

— Търпението ми се изчерпва — предупредих го аз.

Човекът завъртя очи, посегна към джоба си и извади малък предмет, подобен на фенерче.

— Прожектор със заобикаляща светлина — каза той. — Можеш да си го поръчаш по радиопазара.

— Добре. Ще си потърся. А сега, питам за последен път — какво правиш тук?

— Чакам те — каза той и се изправи. — Идваш по-късно, отколкото те очаквах, и трябва да тръгвам. Имам работа. Както и да е — нещото е тук.

Той сложи ноутбука на стола и отново ми намигна.

— Никога нямаше да го намериш сам. Беше залепен с лента под ъгъла на бюрото.

— Това е първото място, на което щях да погледна — казах раздразнено аз. — За каквото и да е.

Човекът се усмихна и тръгна насреща ми. Спря се на около метър от мен, пистолетът почти докосваше гърдите му и зачака търпеливо. Не знаех какво да направя. Да го застрелям щеше да бъде прекалено и крайно, но не знаех дали трябва просто да го пусна да си върви. В крайна сметка свалих пистолета. Леко се бях задъхал — изморен, изтощен, с прекомерно опънати нерви. Този тип или е ченге, или е някой друг, свързан с Хамънд, и беше само на няколко крачки пред мен.

— Какво въобще става? — Въпросът се изля от мен като последен дъх. Чувствах, че можех да отида на следващото ниво на играта, само ако ми подскажеха някакъв ключ или парола.

Човекът извади портфейл и ми подаде визитка.

— Аз не бих се навъртал наоколо — каза той.

След това мина край мен и излезе, а аз не го спрях.

Само след миг се сетих да обърна визитката и да я погледна и от двете страни. Бяха празни!

Хукнах през вратата, завих по коридора и надолу по стълбите, но човекът беше изчезнал. Подвоумих се дали да го гоня, но след това си спомних, че ноутбукът е горе, че времето не е на моя страна и че Дек вероятно може да помогне с нещо. Върнах се обратно в кабинета и изгасих осветлението. Мислех си направо да пъхна ноутбука в джоба си и да се махна, но изведнъж ми хрумна да го включа.

Появи се екран, пълен с цифри, отделени със запетаи. Не можех да схвана дали съществува някакъв определен ред — просто поредица от числа. Прелистих още няколко страници напред, но всички бяха празни. Хамънд беше използвал устройство за петдесет долара, за да съхрани една-единствена страница! Явно бе важна. Или пък това са резултатите му от голфа. Ще го мисля по-късно!

Преди да си тръгна хвърлих поглед върху полиците с книги. За ченге имаше ужасно много книги. Текстове по криминология, история, романи с измачкани от употреба корици. А също и религиозни книги, интерпретации на Библията, „Сто и един начина да изкараш добре на къмпинг“, цели поредици от булевардните глупости, които изглеждаха по-нови в сравнение с всички останали книги. Взех напосоки една от нерелигиозната поредица и я отворих. Светлината от улицата беше достатъчна, за да видя, че на страницата са изобразени огнестрелни рани. Не много привлекателно, но доста интересно. Със сигурност бе по-добре да ги виждаш на книга, отколкото върху собственото си рамо. Не за първи път се зачудих дали нямаше да е по-добре да бях станал ченге, а не престъпник. По едно време обмислях такава възможност и както обикновено реших, че сигурно щях да бъда по-добре платен, да работя при по-добри условия и да се радвам на малко по-високо обществено положение. На ченгетата им дават хубави униформи, а от друга страна, нямаше да ме арестуват непрекъснато и да ми нижат обезсърчителни слова. Но това нямаше никакво значение — май беше вече малко късничко да кандидатствам в полицейската академия.