Майкъл Смит - Един от нас

Влязох в къс коридор с врата в единия край. Затворих външната врата и за момент се ослушах в тъмнината. Сърцето ми примря като чух меко и ритмично шумолене, но само след секунда вече имах представа какво може да е той. Отидох на пръсти до вратата и надникнах вътре.

Това бе кухнята, подредена в доста свободен стил, а всички уреди се движеха. Хладилникът и микровълновата печка се влачеха в противоположни посоки покрай отсрещната стена, а една кафемашина и процесорът за храна се въртяха в кръг по средата на стаята. Голям фризер-ракла стоеше край другата стена и се клатеше напред-назад.

— Здрасти — тихо поздравих аз. Всичко, с изключение на фризера, спря да се движи. — Има ли някой вкъщи?

— Не — прошепна процесорът за храна. — И малко се притесняваме.

— Защо?

— Защото не сме виждали г-н Хамънд от дни — обясни поверително кафемашината, като дойде и застана до краката ми. — А снощи и Моника, това е г-жа Хамънд, замина, без да каже къде отива, и оттогава не сме я виждали.

— Носеше ли чанта?

— Да, но малка.

— Е — опитах се да бъда убедителен, — може би е отишла при приятели за някой и друг ден.

— Така ли мислиш? — попита фризерът, като за момент спря да се клати.

— Сигурно е така, защото в противен случай сигурно щеше да вземе и вас.

— Може и да си прав — каза фризерът и в гласа му долових успокоение. — Благодарим ти.

— Гладен ли си? — попита хладилникът. — Имам малко студено пиле.

— Може би по-късно — отговорих аз и се върнах обратно към коридора.

И така, Хамънд имаше съпруга и до днес тя е живяла тук. Предполагам, че щях да съм открил този факт при по-интелигентен прочит на вестниците от миналата седмица, но не бях стигнал дотам. Това, че я нямаше, обясняваше липсата на ченгета отвън, а това, че е била тук, вероятно охранявана, можеше да означава нещо друго — който и да беше претърсил другото жилище на Хамънд, може би все още не е имал шанса да извърши същото и тук.

Това можеше донякъде да обясни и избора на Лаура да застреля Хамънд там, в Калвър Сити, както и да даде основания за предположения от какъв характер са били взаимоотношенията им.

Преминах бързо по коридора, като се оглеждах за алармени сигнализации. Предната част на къщата се състоеше от една немалка площадка пред стълбището, което водеше към втория етаж. И от двете й страни имаше врати. Погледнах в стаята, където светеше, и се убедих, че това наистина е всекидневната, след това надникнах през другата врата. Столова — не особено интересна и обзаведена без разточителство. Вкусовете на семейство Хамънд бяха някак строги, макар че малкото, което се виждаше, изглеждаше скъпо.

Изтичах леко нагоре по стълбите и през тамошния коридор. Отдясно открих само спални. Най-голямата показваше признаци на доскорошно обитаване и личеше, че някой я е напуснал набързо. По леглото бяха разхвърляни женски дрехи, а вратите на гардероба бяха отворени. Светнах за малко и поразгледах какво има вътре. Имаше обувки, много обувки. Какво им има на тези жени? Разбирам, че за различните тоалети трябват различни цветове обувки, но и г-жа Хамънд като повечето жени само от тъмнокафявите имаше седем чифта. Съвсем спонтанно погледнах етикетите върху някои от дрехите, оставени върху леглото, „Фиона Принс“, „Зозич“, „Стефан Джоунс“. Конфекция, но далеч не евтина. Почудих се дали Травис е видял поне малко от това, когато е идвал да разпитва вдовицата, и дали е стигнал до същото заключение като мен — Хамънд е вземал подкупи.

Изгасих отново и проверих другата страна на коридора. Една баня, на етажерката над мивката — приличен безпорядък. Заминаването не е било точно паническо, ала времето е имало съществено значение. Някои от важните женски тоалетни принадлежности си бяха на мястото, което предполагаше, че собственичката им може и да се върне. След това — още една малка стая — празна, с неясни функции. Може би по архитектурен проект е била предназначена за детска стая, но беше ясно, че към настоящия момент не се използува за такава.

Оставаше още една стая в предната част на къщата. Вратата бе затворена. Поех дълбоко въздух и завъртях дръжката, като искрено се надявах да не е свързана с алармена инсталация. Дръжката се завъртя, нищо не се включи и аз леко открехнах.

Беше кабинетът на Хамънд. Пред прозореца имаше бюро, виждаха се и очертанията на голямо кресло. На едната стена от горе до долу имаше книги, а другата бе опасана с шкафове. Угаснах. Ако тук бе скрито нещо, намирането му щеше да отнеме дни.