Майкъл Смит - Един от нас

За втори път през тези часове моите родители, от чийто корен съм се пръкнал и аз, оживяха пред мен. Майка ми не работеше вече в бар, а се мотаеше с баща ми из къщата, трепеше мухите, сменяше чаршафите и се грижеше климатиците винаги да работят в съответствие с желанията на хората. Те никога нямаше да се пенсионират, винаги щяха да бъдат нещо значимо, винаги щяха да променят света, макар и съвсем мъничко. Бях на тридесет и четири и ако трябваше да отговарям пред някого за делата си, нямаше да бъде нито Травис, нито някакъв съдия, нито Господ. Щях да отговарям пред тях. Родителите ми бяха най-висшата инстанция.

На петата бира се замислих за нещата, които бях правил и дали можех да кажа на родителите си за тях. За доброто, за лошото, за убийствата и за тъмните неща.

Реших, че мога. Майка ми щеше да каже „Ех, Хап!“, а баща ми за известно време щеше да избягва да среща погледа ми. След няколко дни всичко щеше да бъде простено и разбрано. В живота на човек има може би само няколко души, които най-искрено споделят неговия свят, които за повече от миг обитават същия дом — сякаш всички заедно сте несъвършените страни на едно и също човешко същество. Задължен си пред тях, задължен си и пред себе си. Това е всичко.

Допих бирата си, отидох до масата на другия край и сграбчих за косата човека с евтиния костюм.

— Кажи на Травис, че ако пак видя някой да се мъкне след мен, ще го убия — казах аз и блъснах главата му в масата.

Оставих го в безсъзнание, с лице заровено сред купчина ядки, и отидох да си върша работата.

Истинската къща на Хамънд беше горе на „Авокадо“ — голяма, двуетажна, малко навътре от пътя. Нито прекалено лъскава, нито пък в претенциозен квартал, но в никакъв случай не и бордей. Взех адреса от Вент, който я беше купил от някакво ченге. Колата, която свих пред бара, ме докара бързо дотук. Изоставих я на половин миля по-надолу от къщата, на едно добре осветено място, където вероятно нямаше да бъде разбита. Останалата част от пътя взех на бегом.

Забавих крачка, минах по отсрещния тротоар и скришом огледах къщата. По пътя се бях сетил, че нямам представа какво е семейното положение на Хамънд и дали някой все още не живее там. Пред къщата нямаше униформена охрана, а на двеста метра нагоре и надолу по пътя не се виждаха коли без регистрационни номера. Вътре, изглежда във всекидневна, светеше, ала другите прозорци бяха тъмни. След като минах два пъти нагоре-надолу и улицата остана пуста, пресякох бързо и се качих до входната врата. В такива случаи няма смисъл да се туткаш. Трябва да изглеждаш като обикновен човек, който се отбива при приятел, а не така, сякаш очакваш да бъдеш застрелян от снайперист.

Звъннах, почаках. Нищо. Пак позвъних, облегнах се на вратата и почаках десетина секунди. Никой не отвори, не се чу и никакво движение, което съвпадаше с очакванията ми. Когато са си у дома, повечето хора светват повече от една лампа. Разбира се, има старци и фанатизирани защитници на околната среда, които гасят осветлението при всяко излизане от стаята, но повечето хора не постъпват така. Нощта за тях означава: „Остави светнато, дявол да го вземе. Нека има пламъче, около което да се съберем.“ Голяма бе вероятността осветлението да е свързано с реле за време или с вътрешна система за сигурност. Или беше така, или обитателите — ако имаше такива — бяха абсолютно глухи. И в двата случая, обстоятелствата щяха да бъдат на моя страна.

Тръгнах край къщата, а високият жив плет около мястото ме скриваше от погледите на съседите. По всички прозорци имаше заключалки, които надничаха към мен — малки оранжеви оченца, следящи движението ми. Държах лицето си обърнато на другата страна, поради вероятността да разполагат с точното описание на хората, на които е разрешено да се мотаят около къщата нощем. Стигнах до задната страна без проблем.

Дворът беше малък и подреден, с голямо дърво в средата и голяма стара макара вместо маса. Огледах задната врата — една главна ключалка без следи от жици по нея. Пъхнах органайзера в нея и му наредих да започва работа. По екрана му започнаха да премигват разни светлинки и във всички посоки се разхвърчаха поредици от числа. Сигурен съм, че това не е абсолютно задължително и че органайзерът го прави, само за да покаже, че върши нещо много трудно.

След трийсетина секунди ми съобщи, че не може да отвори заключалката, но било вероятно тя да е склонна да приеме подкуп. Набрах банковите данни на починалия Уолтър Фит и оставих ключалката да си прехвърли двеста долара. Един господ знае какво възнамеряваше да прави с тези пари, но след няколко секунди се чу щракване и вратата се отвори.