Майкъл Смит - Един от нас

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, но тонът й подсказваше, че смята това за малко вероятно.

— Казаха ми да дойда тук и да кажа един номер.

Аз говоря по-добре, отколкото изглеждам. Нейното лице не се проясни или промени, но тя натисна един бутон от клавиатурата пред себе си и обърна поглед към екрана.

— И какъв е той?

Казах й и тя прегледа набързо някакъв списък.

— Добре — каза тя. — Ето каква е работата. Имате две възможности: първата, давам ви 171,39 долара и вие си заминавате без никакви задължения. Втората, качвате се на асансьора вдясно и отивате на трийсет и четвъртия етаж, където ще ви приеме г-н Стратън.

— А как точно ги изчислихте тези 171,39 долара?

— Това е възможното ви възнаграждение, минус 25 долара такса за обработката, разделено на две и закръглено до цент.

— А защо получавам само половината пари?

— Защото не сте на договор. Идете горе, срещнете се с г-н Стратън и може би нещата ще стоят другояче.

— И в такъв случай ще взема всичките 367 долара?

— Ти май си голям умник, а? — намигна ми тя.

Асансьорът беше доста приятен. Матирани огледала, нежно осветление, тишина, разкош. Миришеше на пари, на много пари. По време на пътуването не се случи нищо особено.

Когато вратите се отвориха, аз се озовах в началото на дълъг коридор. На една грамадна хромирана табела на стената пишеше „РЕМтемпс“ с доста агресивен шрифт, а под него: „Спете здраво, спете правилно !“ Тръгнах в посоката, която сочеше табелата, и стигнах до бюрото на друга рецепция. Момичето носеше значка, от която ставаше ясно, че се казва Сабрина, а косата й беше вдигната по някакъв странен и сложен начин — резултат от няколкочасовия труд на някой малоумен стилист.

Помислих, че момичето на първия етаж е било шефката, но в сравнение със Сабрина, тя се оказа въплъщение на самата услужливост. Държанието на Сабрина подсказваше, че в нейните очи съм някакъв долнопробен гризач — по-низък от плъх със сигурност, може би по-скоро отвратителна полевка — и само след трийсет секунди с нея почувствах, че и бактериите в стомаха ми започнаха да ми се присмиват. Тя ми каза да седна, но аз не го направих. Отчасти, за да я подразня, но най-вече, защото мразя да сядам в рецепции. Бях чел някъде, че това незабавно те поставя в положение на подчиненост. Аз съм голям тактик при представянето си по време на интервюта за работа и е просто срамота, че след това всичко отива по дяволите.

— Добро утро, г-н Томпсън! Аз съм Стратън.

Обърнах се и видях зад себе си един мъж с протегната ръка. Той имаше волево лице със силни черти и черна коса, започнала да посребрява по слепоочията. Приличаше на всеки друг висок мъж на средна възраст, с хубав костюм, но беше по-изтупан — образцово човешко създание, за разлика от бета-версиите, които обикновено срещате наоколо. Ръката му беше силна и суха, каквато бе и усмивката му.

Покани ме в малка стая встрани от главния коридор. Стратън седна зад едно бюро, а аз се отпуснах на другия стол.

— Е, каква ще е сделката? — попитах аз, като се опитах гласът ми да звучи спокойно. Нещо в човека срещу мен ме държеше нащрек. Не можех да определя акцента му. Някъде от Източното крайбрежие вероятно, но потиснат, някак умишлено обикновен — като на артист, който прикрива миналото си.

Той се наведе напред и обърна монитора на бюрото към мен.

— Виждате ли нещо познато? — попита той и натисна един бутон. Мониторът изпука и забръмча за момент, а след това изписа на екрана „PR/43@18/5/2016“.

Екранът угасна и стана черен, после светна отново и показа един коридор. Камерата — ако това бе камера — тръгна напред. Виждаха се монотонни зелени стени, които се губеха в далечината. Вляво имаше друг коридор. Камерата се обърна и показа, че той е абсолютно същия. После малко ускори ход и продължи известно време нататък, след което зави още веднъж по идентичен коридор. Други коридори и завои не се виждаха. От време на време олющени парчета боя разнообразяваха монотонния маслинен цвят на стените и всичко това продължаваше, продължаваше, продължаваше безкрай.

Пет минути по-късно погледнах Стратън, който ме наблюдаваше. Поклатих глава. Стратън написа нещо на лист хартия, а след това бързо набра нещо на клавиатурата.

— Не е нищо особено — каза той. — Не смятам, че донорът има богато въображение. А и се губи много, когато получаваш само зрително възприятие. Опитай това.

Картината на екрана се промени и показа две ръце, държащи парче вода. Зная, че „парче вода“ не звучи смислено, но приличаше на такова. Ръцете нервно боравеха с течността, а един тих мъжки глас се обади от високоговорителя на монитора.