Майкъл Смит - Един от нас

Също така реших да се възползвам от тоалетната, което се оказа решение, водещо до допълнителни проблеми. Изглежда бензиностанцията бе преминала под ново управление, но тоалетните май бяха останали под някакво старо, най-вероятно — в ръцете на организация, която е предхождала идеята за управление въобще. Испанската инквизиция — може би! Миризмата можеше да събуди и мъртвец. И двата писоара бяха строшени, а едната кабинка изглежда бе мястото, където местните коне идваха да се облекчават. Ако е така, някой трябваше да седи там непрекъснато и да им обяснява що е то тоалетна хартия и къде точно трябва да се сяда.

Другата кабинка бе относително поносима и аз се изключих и започнах да си върша работата. Умът ми беше зает с други неща — от сорта на какво, по дяволите, щях да правя, като се върна вкъщи, — когато на вратата се почука.

— Излизам след минута — казах аз и вдигнах ципа си. Може би момчето се бе притеснило, че няма да му платя.

Отвън не се обади никой. Точно се мъчех да налучкам същото изречение на развален испански, когато изведнъж се сетих, че е невъзможно да е момчето от бензиностанцията. Ключовете ми бяха у него. Без тях нямаше как да замина.

Отново се почука. Този път по-силно.

Огледах се бързо, но друг изход освен вратата, разбира се, нямаше. Никога няма. От мен да го знаете — ако някога бягате, тоалетните кабинки не са добро място за криене! Проектирани са с твърде ограничено предназначение.

— Кой е? — попитах аз.

Не последва отговор.

Пистолетът беше у мен, но това не ми се стори изход. Дали пък не бях поумнял, или се бях уплашил още повече. Никога не съм си падал много по огнестрелните оръжия, а ситуации, в които мозъкът ми може да бъде размазан по стените, все по-малко ми харесват. Пистолетът за мен е нещо като сувенир и вече повече от четири години не съм го употребявал, подтикван от гняв. Стрелял съм от досада, както може да свидетелства моят стар компактдиск, но това не е достатъчно. Винаги трябва да се предпазваш от безсмисленото насилие, иначе забравяш за какво става дума.

Изключителната учтивост бе единственият смислен начин на действие.

Извадих пистолета, дръпнах рязко вратата и изкрещях на който и да беше там веднага да ляга по лице на пода, че иначе ще го вземат мътните.

Помещението беше празно. Само мръсни стени и звук от три кранчета, които капеха в синхрон.

Премигнах няколко пъти и извих глава наляво и надясно. Нищо. Очите ми пареха и смъдяха.

— Здрасти, Хап — обади се един глас, по-ниско от мястото, където бях очаквал. Бавно наведох глава натам, сваляйки пистолета си едновременно с погледа си.

Будилникът ми махна. Изглеждаше уморен и целият бе оплескан с кал.

Изгубих самообладание.

— Ей, ти, да те вземат дяволите — извиках истерично. — Край! Сега вече ще те пръсна на парчета.

— Хап, ти няма да стреляш, нали…

— Напротив, ще стрелям!

Будилникът бързо заотстъпва назад към вратата.

— Няма! Няма да ме убиеш!

— Измисли поне една причина да не го направя! — изкрещях аз и вкарах патрон в цевта. Знаех, че каквото и да каже машината, няма да е достатъчно. Вече бяхме излезли на открито и видях момчето от бензиностанцията, което стоеше до колата и ни зяпаше със застинала върху лицето усмивка. Може би не беше честно да си изкарвам всичко върху един будилник, но не ми пукаше. Той беше единствената потенциална жертва наоколо с изключение на мен самия, а аз бях по-голям от него. Започвах да побеснявам. Имах усещането, че слепоочията ми са пълни с лед, а пред дясното око ми причерня.

Будилникът знаеше, че времето изтича и говореше много бързо.

— Опитвах се да ти кажа нещо в онази воняща дупка. Нещо важно!

Прицелих се точно в индикатора за сутрин/следобед.

— Какво например? Че имам час при бръснаря в четири?

— Че ме бива за някои неща. Да намирам хора например. Теб те намерих, нали?

С пръст на спусъка, само едно трепване преди да изпратя часовника в небитието, аз се подвоумих:

— Е, и? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Знам къде е тя.

Струва ми се, че се набутах в тази работа, както става обикновено — съвсем случайно.

Беше преди година и половина. Останах да пренощувам в Джаксънвил, най-вече защото къде другаде да се дяна. По онова време/когато не можех да намеря път към ново място, аз все се връщах в този град, като йо-йо, което винаги отскача обратно към ръката, която го е оттласнала. Възнамерявах да напусна Флорида на следващия ден и слязох с колата към квартала около автогарата, където всичко беше по-евтино. Последно бях работил преди две седмици в един бар близо до мястото, където бях отраснал — Кресота Бийч. Там не харесаха начина, по който разговарях с клиентите. На мен пък не ми допаднаха заплащането и условията на работа. Отношенията ни бяха съвсем кратки.