Майкъл Смит - Един от нас

Може пък да се дължеше на факта, че техните колеги пред бар „Хусън“ са им казали как някакъв подозрителен тип е бил изгонен от бара от един ненормален часовников механизъм, който ясно произнесъл името му. Нямаше причина това име да е познато някому, освен ако в Лос Анджелис не се бе случило нещо, за което не подозирах, но и нямах намерение да рискувам, за да разбера. Отворих тихо вратата на колата и зачаках, заслушан как ботушите им скърцат по неравната повърхност на пътя.

— Здрасти — казах аз спокойно. — Мога ли да направя за вас, момчета?

Те не отговориха, а просто ме огледаха от горе до долу, какъвто е обичаят на такива хора. Третото ченге се дръпна малко назад и хвърли поглед върху номера на колата ми.

— Моя е — казах аз. — Документите са в жабката.

Твърде късно осъзнах какво имаше до документите, под картата. Пистолет. Той беше мой — с разрешително, законен, със сериен номер и всичко останало, но въпреки това щеше да стане много лошо, ако го намерят. Полуостров Баха не е бандитска територия, но нещата са тръгнали натам. Преди двадесет години изглеждаше така, сякаш оттеглящите си от Хонконг пари могат да го задържат в света на порядъчността, ала те просто го подминаха и сега тъмната страна отново вземаше надмощие, процеждаше се надолу откъм високите хълмове и обръщаше очите на хората навътре, към самите тях. Ченгетата страшно обичат само те да насочват пистолети към хората, не обратното.

— Г-н Томпсън? — каза средното ченге.

Аз стиснах вратата по-здраво.

— Да — отговорих аз. Нямаше смисъл да лъжа. Всяка частица от тялото ми беше белязана с аминокиселините. — Как се сетихте? Или просто, като ме гледате, си мислите, че няма начин да не се казвам Томпсън, а?

— Някакъв, чието име звучало като вашето, току-що имал малка неприятност в бар „Хусън“ — каза той и нещо, което всъщност не беше усмивка, раздвижи устните му. — С някакъв будилник.

— Е, нали знаете — вдигнах рамене аз. — Понякога ти вдигат кръвното.

— Не мога да си позволя такова нещо — каза средното ченге. — Моят все още върви с батерии.

— Сигурно работи, както трябва — отвърнах аз, опитвайки се да се държа приятелски. — И не се налага да го храните.

— Какво правите в Енсенада? — рязко попита вторият полицай.

— На почивка съм — казах. — Няколко дни отпуска.

— Какво работите?

— В един бар.

Това някога бе истина. Занимавал съм се с много работи по едно или друго време. Ако искаха да ме проверят как наливам бира или правя сметки — нямах нищо против.

Всичките заедно поклатиха глава. Леко, незаинтересовано поклащане на глава. Фактът, че това движение бе толкова разбиращо — приятелско може би, — трябваше да ме накара да се поотпусна. Но не! Накара ме да се почувствам напрегнат. Никой не ми искаше пари. Никой не ми беше поискал документите. Никой не претърсваше за наркотици тайните места на колата ми.

И тъй, какво правеха те? В крайна сметка, аз не бях направил нищо. Наистина нищо.

И тогава го чух — отначало много тихо! Шум от кола, идваща от друга улица. Разбира се, нищо кой знае какво: запознат съм с двигателите с вътрешно горене и с ролята им в съвременното общество. Но не можех да не забележа как ченгето по средата, очевидно водачът на групата, погледна към края на улицата. Проследих очите му.

На пръв поглед нямаше нищо особено освен двойки туристи, които се разхождаха, хванати за ръце, пресичаха улицата, провикваха се с приглушени гласове и си показваха един на друг разни сувенири. За момент се върнах много години назад във времето, когато посетих Енсенада за първи път. Сетих се как тогава открих, че всяка гривничка, всяко парцалче, всеки етикет и винетка за Деня на мъртвите да изработени в някоя голяма фабрика и че никой тук не продава нищо уникално и автентично. Разбрах го и не му обърнах внимание. Прекарвах дните си, като ядях рибени такос по два за долар, с много гарнитура и подправки, там долу, покрай рибния пазар, където най-невъзпитаните пеликани на света се биеха за отпадъците сред вихрушки кафяви пера. В късните следобеди пътувах с колата, слушах кънтри по уредбата и на всеки ъгъл виждах индианчета, които продаваха дъвки, за да изкарат пари за вредните навици на майките си. Спомних си нощите с тайнствените сенки и далечните викове, с отблясъците от светлина върху водната повърхност и горящите дървета пред порутените бараки, студения бриз на скалите на брега и топлината на жената, която ме обичаше. Ето защо винаги се връщах тук — за да си припомня онези времена и човека, който бях тогава.