Майкъл Смит - Един от нас

Разхождах се по улиците, докато намерих едно хотелче с вдъхновяващото и лирично име „Стаите на Пийт“. Момчето зад рецепцията носеше една от най-грозните тениски, които бях виждал — като рисунка на автомобилна катастрофа, направена от човек, който няма никакъв талант, но разполага с ужасно много боя. Не го попитах дали той е Пийт, но това изглежда бе вярното предположение. Приличаше на човек с това име. Цената беше петнадесет долара на нощ, а достъп до Мрежата имаше във всяка стая. Съвсем прилично, а тениската, колкото и неприятна да беше, изглежда е била направена нарочно. Може би е трябвало да поразсъждавам по този въпрос, но тогава беше късно вечерта и не можех да мисля за каквото да е.

Моята стая се намираше на четвъртия етаж, беше малка, а въздухът миришеше така, сякаш там не е било проветрявано от времето на моето появяване на белия свят. Извадих от чантата си нещо за пиене и придърпах към прозореца единствения плетен стол. Навън се виждаше аварийната стълба, която дори и плъховете сигурно се страхуваха да използват, а под нея — само жълтеникави светлини и шум.

Изтегнах се във влажната нощ и наблюдавах хората, които се разхождаха нагоре-надолу по улицата. Такива виждате във всеки голям град — крастави кучета, чиито инстинкти им подсказват да душат за следа, започваща някъде тук. Някои хора вярват в Господ или в НЛО, други, че ей тук, ей сега започват първите им стъпки по пътя към многото пари или към наркотиците, или към някой отреден за тях Свети Граал. Желаех им всичко най-хубаво, но не бях изпълнен с особена надежда или ентусиазъм. Дотогава вече бях опитал повечето начини и схеми от „Направете бързо много пари!!!“и те ме доведоха точно до никъде. Лесните пътища имат свойството да те връщат обратно там, откъдето си тръгнал.

Въпреки че бях израснал във Флорида, бях прекарал по-голямата част от предишните десет години на Западния бряг и той ми липсваше. По онова време не можех да се върна, което означаваше, че няма къде да се установя. Чувствах, че всичко спира и че, за да започне животът ми отново, ще е необходимо да се случи нещо много важно. Прераждане, може би. И преди се бях чувствал така, но не чак толкова тъжен. Това бе ситуация, която може да съкруши човек.

И така, легнах на леглото и заспах.

Събудих се рано на другата сутрин със странно усещане. Бях изпаднал в някакъв унес. Стомахът ми беше празен и сякаш някой беше сложил малки, грапави топчета смачкана хартия в очите ми. Часовникът ми показваше седем часа, което не можеше да бъде вярно. Единственият начин да видя седем сутринта, изписано върху циферблата, е да не си лягам изобщо.

Тогава разбрах, че се е включил сигналът за събуждане и видях мигащата светлина на монитора върху нощното шкафче. „Съобщение“, гласеше той. Разтрих очите си силно и пак погледнах. Информацията за съобщението все още не беше изчезнала. Натиснах копчето за приемане. Екранът за момент изчезна, след което се появи следният текст:

„Възможно е снощи да сте спечелили 367,77 долара. За да научите повече, елате днес на «Хайуотър» 135. За справка PR/43.“

След това изплю една карта. Вдигнах я и я погледнах.

За да изкараш 367,77 долара в бар, трябва да работиш бая нощи!

Смених ризата си и излязох от хотела.

Когато стигнах до „Хайуотър“, вече бях поизгубил интерес. Главата ми бе объркана и празна, като че ли цяла нощ насън бях решавал задачи по математика. Имах силно желание да закуся някъде, да се кача на някакъв автобус и да съзерцавам слънчевите отблясъци по прозорците, докато се озова на друго място.

Ала не го направих. Винаги, когато се захващам за нещо, се явява обстоятелство, което се опитва да ме препъне. Следвах улиците по картата и се учудих, че приближавам деловия квартал. Хората, които инсталират монитори в евтините хотели, обикновено работят във виртуални офиси, а „Хайуотър“ бе истинска широка улица с много високи сгради и от двете страни. Сто тридесет и пети номер представляваше планина от черно стъкло с въртяща се входна врата. За разлика от много други сгради, покрай които бях минал, тя нямаше външни видеостени, на които да демонстрират с досадна изчерпателност добродетелите и успеха на хората, които се трудят вътре. Сградата просто си стоеше там, абсолютно непроницаема отвън. Влязох вътре ей така, между другото — да се скрия от слънцето.

Фоайето беше по подобен начин необщително, също изпълнено изцяло в черно. Като че ли се бяха сдобили отнякъде с много боя от този цвят и горяха от нетърпение да я употребят до грам. Прекосих мраморния под до бюрото в отсрещния край, а токовете на обувките ми чаткаха в хладната тишина. Там, като в басейн от жълта светлина, седеше една жена и ме гледаше с вдигнати вежди.